Между юли и октомври 2021 г., заедно с вече несъществуващия портал Out.bg, започнахме да публикуваме поредицата „Немили-недраги“, чиято цел бе да предостави възможност на ЛГБТИ+ българите, които живеят извън родното място да разкажат историите си. Поредицата остава отворена и с удоволствие ще продължавам да публикуваме вашите разкази (ако искате да се включите, пишете ми). И все пак, след като разказахме 19 истории, реших да напиша тази обобщаваща статия, в която да споделя своите впечатления и заключения като гост-редактор.
Идеята за поредицата се роди през май 2021 г. след като станах свидетел на няколко дискусии в ЛГБТИ+ групи във Фейсбук. Не помня конкретните коментари, но те бяха добре познати на всички българи, от сорта на „не издържам повече тук“, „мисля да се махна“, „писна ми от тази държава“, „единственият изход е Терминал 1 или Терминал 2“ и т.н. Причините също са добре познати – срамно ниските заплати и пенсии, обезкървените социални и здравни системи, вездесъщата корупция и множеството проблеми в демокрацията и върховенството на закона. За хората в ЛГБТИ+ групите във Фейсбук, обаче, имаше още една, не по-малко важна: липсата на социално приемане и адекватни законови защити на ЛГБТИ+ хората, обидите по наш адрес в публичното пространство, насилието или заплахите от насилие, и оглушителната липса на осъждане на такива прояви от страна на обществени фигури.
Темата за миграцията ми е интересна както в личен, така и в професионален план: от 12 години живея в чужбина и работя в сферата на миграцията и човешките права. Направило ми е впечатление, че в България емиграцията е силно видима и е на ума на много българи – не само чрез коментари като гореизброените. В селата и малките градове, къщите, които са по-големи и хубави от околните, често са построени с пари изпратени от чужбина. И обратното – запустелите къщи с обрасли дворове вероятно принадлежат на хора, които отдавна са заминали и вече не се прибират. Случайни познати и непознати ти казват неща от сорта на „никой не остана тук“ и „всички избягаха“ или питат „ти къде си сега?“, след което разказват къде и как живеят техните деца или роднини.
Но емиграцията не присъства много в медиите и публичното пространство – поне доколкото аз ги следя. От време на време се говори за „българите в чужбина“ – как сме най-големият източник на преки чуждестранни инвестиции или как трябва да има стратегия за привличането ни обратно в страната. Но като че ли рядко се обсъжда кои сме ние, защо заминаваме, как живеем в чужбина, и дали и защо бихме се върнали.
Целта на „Немили-недраги“ беше да засегне тези въпроси от гледната точка на ЛГБТИ+ българите. Отправихме покана към ЛГБТИ+ хора, които са навън да разкажат за новия си живот. Предложихме и конкретни въпроси като: защо са се преместили, как живеят на новото място, дали им липсва България и дали биха се върнали, и дали хомофобията играе някаква роля в решенията и живота им и ако да, каква.
Целта ни беше да предоставим пространство на ЛГБТИ+ хора да разкажат историята си така както те искат. Това е важно само по себе си: в социалния контекст на България, където сме постоянно нападани и обиждани, има тенденция ЛГБТИ+ хората да говорим главно в защита – да обясняваме, че не сме болни или ненормални, че не искаме да покваряваме деца или да рушим нечии традиционни семейства, че имаме нужда от прайд и от законови защити… По-рядко имаме възможност да говорим за успехите и проблемите си така както ние искаме – независимо дали са свързани със сексуалната ни ориентация и полова идентичност или не. Освен това, аз силно вярвам, че медиите трябва да отразяват и историите, мненията и анализите на „обикновени хора“ – не само тези на политици, известни личности, „инфлуънсъри“, YouTube „знаменитости“ и подобни.
Една второстепенна цел бе да видим дали и до каква степен хомофобията в България допринася за „изтичането на мозъци“ и възпрепятства завръщането на българите от чужбина. Както и да попътуваме малко – да добием, макар и бегла, представа за живота в други държави от гледната точка на ЛГБТИ+ българи.
Предложих „Немили-недраги“ за заглавие, тъй като фразата е добре позната, а и едноименната повест на Иван Вазов разказва за живота на български емигранти. В чисто буквален смисъл, ЛГБТИ+ българите може да се чувстваме „немили-недраги“ в родните си град, село или държава заради сексуалната си ориентация или полова идентичност и това да е една от причините да решим да живеем другаде. На новото място, и специално в чужбина, обаче, може да се сблъскаме с други трудности, като намиране на работа или общност, дискриминация или подозрително отношение, а в по-крайни (но не и редки) случаи – изолация и експлоатация. С други думи, ЛГБТИ+ българите може да сме „немили-недраги“ в родината си, защото сме ЛГБТИ+, и в чужбина, защото сме българи/имигранти.
Публикувахме историите на 19 души. Мнозинството живеят в общо единадесет други държави – Нова Зеландия, държава в източна Азия, Тайланд, държава в Европейския съюз, Германия, Дания, Нидерландия, Франция, Испания, Великобритания и САЩ; един човек, който се е върнал в България след следване в Нидерландия; и една двойка българин и французин, които живеят в България. Седем ни изпратиха кратки есета, а с 12 аз проведох интервю.
Искрено се надявам всеки заинтересован да прочете всичките 19 истории. Затова в тази заключителна статия няма да преразказвам основните теми, които излязоха, а само ще споделя няколко извода, които аз си направих. Те не са нови или изненадващи, но ми се струва важно да бъдат казани.
Мнозинството от хората, които разказаха историите си, обичат България! Боян го каза директно, а при други си пролича от нещата, които разказваха. Няколко споменаха, че им липсват българската храна, природата, по-спокойния и по-малко забързан живот в сравнение с чужбина, както и начина на общуване и свързване между хората (например, Вики сподели, че в България е по-лесно да се уговориш с приятели да излезете, отколкото в САЩ – нещо, което и аз помня от Холандия). Всички имат приятели и роднини в България, продължават да мислят за страната, следят новините и участват в обществения и политически живот доколкото могат. Цецо, Доро, Иван, Дарина и аз участваме в различни инициативи или проекти в България. Тези, които имат деца се стараят децата им да запазят връзката с България: например, Ники е кръстил и двете си деца с български имена, а Вики и Дарина говорят с децата си на български, както смята да прави и Лили, когато някой ден има свои. Клемон със сигурност знае много повече за българския фолклор и хора̀ от средностатистическия българин и заедно с партньора си Ники постоянно откриват различни кътчета от природата, езика, историята и кухнята на България.
Смятам това за важно, тъй като разни „патриоти“, „националисти“ и „пазители на традиционните ценности“ като че ли се опитват да внушат, че ЛГБТИ+ хората не обичаме България и българското. Това не е вярно! ЛГБТИ+ хората също обичаме България, но искаме тя да ни приема като свои пълноправни граждани. В повечето истории се усещаше не омраза или ненавист към страната, а смесица от тъга и фрустрация от липсата на адекватни законови защити за нас, липсата на подкрепа от повечето политически и обществени фигури, и постоянната истерия, омраза и дезинформация, които се разпространяват за нас по медиите.
Повечето хора не бяха заминали в чужбина специално, за да избягат от хомофобията и липсата на законови защити и обществено приемане в България, но за няколко това беше една немаловажна причина. А.Д., Влади, Митко и Жасмина се бяха сблъсквали с насилие или хомофобия, Ники е искал да ги избегне, а Лили, Вики, и Дарина просто искаха да живеят в страна, където семейството им е признато от закона. Липсата на законови защити и обществено приемане, обаче, бяха често споменавани причини за това хората да не искат да се завърнат в България. За С.Т., Боян, и други, които имат, или се надяват скоро да имат, партньори и деца, завръщането в България за постоянно изглеждаше малко вероятно.
Една различна, но и свързана, причина за заминаване или оставане в чужбина беше по-общото възприятие, че България е „тясна“ – че липсва разнообразие на хора и мнения, и мнозинството българи имат ограничено мислене. Петър, Лили, Ники и аз отбелязахме, че живеем в мулти-културални градове и държави, където има хора от различни раси, култури и националности и това обогатява както нас, така и държавите, в които живеем. Това не е само въпрос на размера на една държава или град – да, Ню Йорк, Лондон и Банкок имат население по-голямо от цяла България. Но пък Нова Зеландия и Дания са по-малки и, съответно, Ники и Мая оценяваха разнообразието от националности, раси, религии и мнения там. А.Д., аз и Ники имаме партньори азиатци и се притесняваме да се върнем с тях в България тъй като обществото ни като цяло е консервативно към хора от други раси. Други, като Стоян или Дани, в чужбина се чувстват свободни да се обличат както им харесва, докато в България срещат укорителни погледи и подмятания.
Ще кажа и няколко думи за процеса по подготвяне на поредицата. Участниците разказаха историите си с вълнение, ентусиазъм и удоволствие. Цецо каза, че самото интервю за него е било „терапевтично”; други споделиха истории, които не бяха разказвали, поне не пред много хора. Впечатлението ми беше, че за много от участниците, процесът беше позитивен. Поредицата спомогна и за създаването на нови връзки – някои от участниците установиха, че живеят в един и същи град и направиха планове да се срещнат на живо; други откриха, че макар и на различни континенти, имат сходни преживявания и се свързаха, за да изкажат подкрепа; трети намериха отдавна изгубени познати или създадоха нови приятелства.
Мисля, че поредицата беше интересна и за ЛГБТИ+ общността в България. Материалите бяха сред най-четените в Out.bg, а в социалните мрежи хора задаваха въпроси, съпреживяваха и изказваха подкрепа. Шегувах се, че „Немили-недраги“ се превърна в нещо като сериал, който някои хора следят и коментират страстно. Но по-сериозно, предположението ми, че в общността ще има интерес към лични истории на други „обикновени“ ЛГБТИ+ българи се оказа вярно.
На базата на тези изводи, си позволявам да направя и две препоръки. Първо, тази поредица предоставя конкретни доказателства, че липсата на обществено приемане и адекватни законови защити принуждава някои ЛГБТИ+ българи да напуснат страната и спира други от това да се завърнат. Знае се, че хомофобията има отрицателни ефекти върху икономиката и продуктивността, и този аргумент вече не е абстракция и не може да бъде отхвърлен като неотнасящ се до България; сега имаме реални хора, чиито истории потвърдиха това и които застанаха зад тези истории с лицата си. Ако някой има интерес, може да използва поредицата за политически цели като още едно доказателство за нуждата от приемане на законови защити за ЛГБТИ+ хората и борба с дискриминацията и хомофобията. Може да послужи и като вдъхновение за организации или изследователи да проведат по-мащабно количествено изследване за причините, поради които ЛГБТИ+ българите напускат страната или (не) се завръщат и/или как хомофобията се отразява на българската икономика и демография.
И второ, ЛГБТИ+ организациите и медиите могат да продължат с подобни инициативи, които дават пространство на ЛГБТИ+ хората да споделят своите истории. Разказването на лични истории е установен метод за овластяване на непривилегировани групи и може да допринесе за изграждането на усещане за общност, както и за по-широко приемане на ЛГБТИ+ хората в обществото. Историите ни помагат да видим другите като хора също като нас, да изпитаме съпричастност и да разпознаем, че това, което ни свързва е повече от това, което ни разделя. Както казва нигерийската феминистка писателка Chimamanda Ngozi Adichie в лекция пред Университета на Кейп Таун, „начинът, по който се свързваме с хора, които са различни от нас, хора, които може би никога няма да видим, и с които никога не бихме общували лично, се формира от историите, които чуваме за тях и как те са представени в медиите и разказите на други. Когато не познаваме историите на другите, самите те остават непознати за нас. Тъй като не познаваме историите едни на други, ние така и оставаме непознати.“
Една допълнителна страна на такова начинание би могла да бъде съчетаването на различни аспекти от живота на ЛГБТИ+ хората, например, такива, които са роми, българи мохамедани, имигранти, от различни раси, или със специални физически и психологически потребности. Важно е ЛГБТИ+ общността да бъде приобщаваща и да изгражда съюзи с други движения за правата на човека и социална справедливост. Подобни инициативи трябва да бъдат не просто покана за изпращане на разказ/есе, тъй като не всеки има компютър, знае как да борави с програми за текстообработка, или има времето или капацитета да пише. Провеждането на интервюта е трудоемко начинание, но, както показва нашата поредица, усилията си заслужават.
Приключвам с още два цитата от гореспоменатата лекция на Ngozi Adichie: „имаме нужда от повече истории, тъй като те имат силата да променят света“ и „надявам се скоро да живеем в свят, в който не просто разказваме повече истории, ами и сме готови да чуем тези истории – наистина да ги чуем“.