Влади e на 54 години и живее във Франция. Работи като журналист, както и в регионална асоциация за борба с ХИВ.
Имах шанса да пътувам и живея в чужбина с родителите си от малък – в Ирак на 4-5 години, в Индонезия на 12-15. Като студент бях пратен в Москва – най-ужасното преживяване, дори през 1987-ма. Върнах се в България сам, буквално избягах от Москва, в началото на 1989-та и така бях част от българските събития на онази есен и зима.
И знаех, че този път ще си тръгна сам, където аз искам. Идеята бе да продължа следването си, но дълбоко в себе си знаех, че е и за да изживея живота си както аз избера.
‘Гейството’ ми през 80-те бе наситено, но тайно, болезнено – и емоционално, и физически. Бяха ме били една нощ, в центъра на София – помня юмруците, после Пирогов с пукната скула. Ако беше малко по-нагоре…
Та с една дума, веднага щом стана възможно тръгнах за знания, работа и свобода. И получих и трите.
Франция ме осинови.
О, имал съм и мрачни периоди, трудни депресии, но на някакво ниво съзнавах, че нещата ще се оправят, защото съм тук и съм в безопасност. Това е изключително важно.
И после, след безброй мъже, го срещнах, „моят“. От първия момент знаеш, че това е най-доброто, с което светът може да те срещне. Вървим заедно от 15 години, минали сме през всичко. За нас нещата са естествени и например когато преди 5 години се преместихме в малко градче в югозападна Франция, всички ни приеха чудесно. През 2018-та вдигнахме и сватба, като в приказките.
Съжалявам, ако ще нараня някого, но България не ми липсва. В никакъв случай не ми е безразлична, напротив, боли ме много – за хората, за страната. От няколко години опитвам да помагам, колкото е по силите ми, и политически, и за нашата общност. Но винаги отдалеч, на безопасно разстояние.
Когато ходя до България, все по-рядко и все по за малко, непременно е с френската ми лична карта, за всеки случай, както и с билет за връщане, у дома.
И накрая дума за евтините български цени споменати в поканата като нещо което би липсвало. Никога не сме били финансово „богати“, но онова чувство на достойнство, на равноправие, на окриленост тук, във Франция, е наистина безценно.
Навремето Цветан Тодоров, изтъкнат френски езиковед и интелектуалец, роден в България и писал чудесно за емиграцията, ми бе казал, че всяко местене забавя с около 5 години нивото постигнато от връстниците останали на място. Може би, но не съжалявам: нито за миг не съм съжалявал, че самолетът на Еър Франс кацна на Шарл Де Гол на 19-ти март 1991-ва.
Оттогава не съм спрял да летя.
