Лили е на 31 години и в момента живее в Ню Йорк, където работи като Асистент Директор на Центъра по Полово и Сексуално Право в Columbia University. Разговарях с нея в края на месец юни 2021 г.
БГ: Кажи ни от къде си, къде живееш, кога и защо замина…
Л: Родена съм и израснах в Пловдив, в момента живея в Ню Йорк, но съм живяла и в Англия и в Калифорния. Дойдох за първи път в Америка през 1994 г., когато баща ми получи работна виза и аз и майка ми заминахме с него. Баба ми и дядо ми по майчина линия бяха дошли в Америка още през 90та година. Живеехме с тях, майка ми и баща ми ходеха на нощно училище по английски, а аз ходех на училище за ESL (English as a Second Language – английски като втори език, бел. ред.) ученици. Когато обаче им изтече визата от консулството не я подновиха и така през 1997 г. се върнахме в България. Но на баща ми още тогава му стана като фикс идея, че трябва да се върнем в Америка, защото нещата в България „не стават“ – през 90-те ситуацията в България беше много тежка – и икономически, и политически и всякак. Освен това, веднъж като си бил в чужбина и си видял колко е голям и разнообразен светът, особено през възпитателните години, изведнъж България ти се струва малка и тясна.
Родителите ми с години се опитваха да вземат нова виза, но не успяваха, и някой ги посъветва да кандидатстват за зелена карта, тъй като имаме роднини в Америка. И те така и направиха. Мина време, България влезе в Европейския съюз, и аз реших, че искам да уча в чужбина. Приеха ме в университет в Англия, но още през първата година баща ми звънна и каза, че сме получили зелената карта и се местим. Аз всъщност не исках да ходя в Америка – бях си свикнала в Англия, имах приятели, среда, и мислех да остана там. Обаче понеже съм единствено дете, баща ми каза: „ако не дойдеш в Америка, семейството ни ще бъде разделено“. В крайна сметка като завърших университета се преместих в Калифорния – в Лос Анджелис, където бяха родителите ми и разни други роднини. Хич не исках да се местя, но го направих заради семейството – че уж така трябваше.
Отне ми поне една година, за да посвикна малко и да си кажа, окей, не е чак толкова зле. В началото не познавах никой освен семейството си – нямах приятели, колеги – и трябваше да си създам среда от нулата. А това отнема време. Освен това Ел Ей е много широк град – всичко е надалече, трябва да шофираш навсякъде – и трудно се намират хора. Другото, което усетих, беше, че трудно си изграждаш среда, ако не си от там. Имах чувството, че всички вече се познават, имат си приятелски кръг, и аз се опитвам да се внедря. Е, с времето си намерих няколко близки приятели. Но като цяло реших, че Ел Ей не е моето място – не ме кефеше трафика, не ме кефеха хората… филмовата индустрия много яко се усещаше, беше едно такова повърхностно… или поне на мен така ми се струваше. Завърших магистратура там и дойдох в Ню Йорк.
Още в първите няколко месеца реших, че това е моето място. Ню Йорк е по-европейски град, по-близко е до нашата култура, по-разнообразен, по-достъпен – всичко е наблизо, градският транспорт е добре развит, постоянно има събития, срещаш се с хора навсякъде… За три-четири месеца в Ню Йорк се сприятелих с повече хора, отколкото за три години в Ел Ей. Първата ми работа беше в историческия ЛГБТ център (The LGBT Community Center) в Гренич Вилидж, или Уест Вилидж, както му казват тук. Там работех с имигранти и хора търсещи убежище. И постепенно нещата си се наредиха – намерих си среда, гаджета, приятели, работа и така. Вече пет години съм тук.
БГ: Разкажи ни повече за социалния си живот – приятели, партньори, събития… Лесно ли ти беше да се впишеш?
Л: Благодарение на първата си работа в ЛГБТ центъра срещнах страшно много хора, посетих много събития… В Ню Йорк има много места за ЛГБТИ+ общността. Лесно се намира среда – можеш просто да отидеш на някое място и да се запознаеш с хора. Преди време се появи в Instagram един профил, който се казваше Personals (обяви за запознанства – бел. ред.), който от скоро е и приложение за смартфон на име Lex. Направен е специално за куиър хора, и идеята е хората да пускат обяви “old school style” – като във вестниците едно време, без картинки, без нищо, само „еди кой си търси еди какво си“. През 2018 година пуснах една обява и един от хората, които ми отговориха беше жената, която сега ми е съпруга (смее се). Преди това бях имала доста разочароващи връзки – някои хора не искаха сериозна връзка, други не бяха емоционално готови, или пък търсеха само секс. Но като срещнах нея осъзнах, че и двете искаме едно и също и нещата станаха много естествено. Покрай нея още повече навлязох в куиър общността в Ню Йорк, защото тя от много години се занимава с активизъм. От 11 години участва в организацията на New York City Dyke March (Нюйоркския поход на лесбийките, куиър жените и хората, които се идентифицират като „dykes” – няма точен превод на български); в последните три години и аз участвам и тъкмо сега миналия уикенд (26-27 юни – бел. ред.) се проведе за 29-ти път.
Та така – познавам много хора, всички сме си много близки, помагаме си и това е много важно за мен, защото нито аз, нито жена ми имаме родители в живота си, нямаме много близки тук, нали, кръвни роднини освен нейната сестра и един мой по-далечен братовчед и всъщност приятелите ни са ни „избраното семейство“.
БГ: Как реагират хората, когато кажеш, че си от България или когато чуят името ти? Задават ли ти някакви по-особени въпроси?
Л: (смее се) Да, особено като си кажа фамилията… Ама аз много си я харесвам. Баща ми си промени името, но аз не искам. Даже сега като се оженихме, жена ми взе моята фамилия, та сега и тя има българска фамилия. Но като цяло повечето хора просто казват, че не знаят нищо за България, искат да им разкажа нещо, питат къде е, на какъв език говорим. Докато живеех в Англия понякога ми задаваха така по-невежи въпроси – дали имаме полярни мечки в България, дали България и Унгария са едно и също… питали са ме дали съм проститутка или жертва на трафик… изобщо едни такива гадни стереотипи… Но в Америка не е имало такива реакции.
БГ: Има ли хомофобия около теб?
Л: Не мога да кажа, че 100% няма, но е много относително и зависи къде си. Ние живеем в Бруклин, който е много прогресивен квартал, град всъщност, и примерно нашите хазяи, които живеят над нас са си традиционно хетеро семейство с деца, но много ни харесват, много добре се разбираме. Не съм имала никакви проблеми по улиците… Но излезеш ли малко извън Ню Йорк започваш да виждаш табели с Тръмп, усещала съм погледи… На Dyke March миналия уикенд имаше един човек с табела, на която пишеше неща като „Иисус е умрял за твоите грехове, откажи се от този грях“ – разни такива. Но като цяло се чувствам спокойна и в безопасност. Полицията продължава да е по-агресивна към ЛГБТИ+ хората, и особено към транс хората – много често арестуват транс жени, защото ги мислят за секс работнички, независимо дали са или не са. Аз все пак съм цис жена и съм по-женствена по спектъра на джендър презентацията и това ми помага. Жена ми, например, е по-буч – с къса коса, носи по-мъжки дрехи – и по-често получава погледи или понякога като влиза в обществена тоалетна и хората се чудят дали е жена или не. Та е много относително.
БГ: Разкажи ни за семейството си. Каза, че не поддържате връзка… какво стана?
Л: Нещата започнаха преди 10-11 години, докато учех в Англия и за първи път се влюбих в жена. Казах на майка ми и тя го прие много зле, каза, че е много разочарована, и за три-четири месеца спря да ми говори, да ми се обажда… Не искаше да каже на баща ми и ми каза и аз да не му казвам, защото не искала той да получи удар и да умре заради мен. Много мъчно ми стана и не му казах. Но той забеляза, че не си говорим с нея и ме пита какво става. И аз му казах, че съм с жена. Той го прие малко по-добре – каза, че съм млада и сигурно още експериментирам и че някой ден сигурно ще се окажа с мъж. След време се разделих с тази жена, след това излизах предимно с мъже, но като цяло спрях да споделям много с родителите си.
Но когато срещнах Тери, жена ми, веднага усетих, че тя е човекът за мен. Ние се срещнахме ноември месец и аз декември отидох при нашите в Ел Ей за Коледа. На първата вечер излязохме заедно с майка ми и тя започна да пита – какво става, как е работата, личният живот… И нямаше мърдане. Аз усещах, че Тери е човекът, с когото ще прекарам живота си и знаех, че няма какво да крия. И й казах: „ами маме, аз съм във връзка, с жена. Прекрасна е, обичам я и нещата са сериозни.“ Тя се разплака, започна „какво ще си помислят хората“, „това не е животът, който исках за теб“, „как ще имаш деца“… Беше много тежък разговор, и двете си поплакахме и тя пак спря да ми говори. Баща ми пак усети, че нещо става, но не каза нищо. И това беше най-гадната ми Коледа. Спомням си картичката, която ми дадоха… майка ми винаги ми пишеше по-дълги съобщения, какво ми пожелава и така нататък… а този път просто беше написала „Честита Коледа“. Нямаше „мило Лиле“, нямаше „малчо“ (те така ми викаха), нищо. Тази картичка така ми се е врязала в паметта, защото беше направо като един нож. Усещах студенината, която лъха.
Върнах се в Ню Йорк и след време баща ми се обади да пита защо не си говорим с майка ми. Аз му казах. И този път той го прие много зле. Каза ми, че е разочарован, че не може да си представи как така „съм се оказала такава“, че това не е нормално… Беше много болезнено и бях депресирана месеци наред. В един момент майка ми се обади и каза, че двамата искат да говорят с мен лице в лице. Аз нямах много пари и нямах почивни дни, за да ходя пак до Ел Ей, но тя ми даде ултиматум – или ще си говорим на живо, или изобщо няма да си говорим. Та реших да отида. Жена ми (тогава ми беше само приятелка) си беше счупила крака и беше на легло, хич не исках да я оставям, но тя ми каза „виж какво, от месеци се тормозиш – отиди, говори с тях и виж какво ще стане, а аз ще съм тук да те прегърна когато се върнеш.“ И отидох. Те ме посрещнаха много студено, седнаха на дивана срещу мен и започнаха с въпросите – беше все едно съм подсъдима. Имаше не само въпроси, а и нападки… че съм психически зле, че съм ненормална, че ги било срам да говорят на хората за мен, как съм щяла да имам деца, и така нататък. Много неща казаха и много ме нараниха. Аз им казах, че мога просто да не им говоря за личния си живот – да продължаваме да си се виждаме, но няма да си говорим за това. Те казаха „не, ние не можем да приемем това, че живееш с нея, че искаш да се ожените, така че или късаш с нея и се връщаш тук, или повече не искаме да те виждаме и чуваме.“ Аз умрях направо – не очаквах такова нещо от тях. Не очаквах да одобрят или приемат това, но очаквах да ме обичат и поне да искат да поддържат връзка с мен. Не им приех ултиматума, тръгнах си и от тогава не съм виждала баща си – това беше преди повече от две години. С майка ми известно време си пишехме есемеси и се видяхме веднъж, когато те бяха в Ню Йорк и веднъж, когато аз бях в Ел Ей. Но и двата пъти беше много тежко, много болезнено. А откакто ѝ писах есемес, че съм се оженила миналия октомври и тя съвсем спря да ми говори.
Едната ми баба доста време ме обвиняваше, че съм разрушила семейството ни, че тя повече няма за какво да живее, че майка ми и баща ми ще се поболеят заради мен… И в един момент спряхме да си говорим, защото просто нямаше смисъл. Другата ми баба ми каза „виж какво, не го разбирам, не знам дали мога да го приема, но винаги ще те обичам и ще те подкрепям – каквото и да става.“ Аз ѝ казах, че само това искам и това ми е достатъчно. После доколкото разбрах тя е написала писмо на нашите в моя подкрепа и им го е оставила в кухнята, но те не са реагирали, нищо не са казали. Не знам какво им е писала, но очевидно се е опитала да комуникира с тях на тази болезнена тема и да им припомни, че все пак съм им единствената дъщеря и ги обичам. Та с нея си поддържаме връзка, чуваме се на всеки две седмици. Тя живее половин година в България и половин година в Америка и сега като си ходим лятото ще се видя с нея, нямам търпение. Братовчедите на майка ми и баща ми ме подкрепят и ще идват на сватбата ни (бележка – ние се оженихме легално през 2020та година, но заради коронавируса всъщност сватбата ще е през 2021ва).
БГ: Липсва ли ти България или нещо от България? Поддържаш ли връзка с хора там, освен баба ти, ходиш ли си?
Л: Много ми липсва България, липсва ми Пловдив… Липсва ми да бича айляк на тепето, да вървя по главната и да срещам много познати, липсват ми Родопите, да ходя на вила… Липсва ми културата… Някак си… не знам дали хората по принцип са такива, или просто тези около мен са, но имам чувството, че хората около мен в България, както и аз самата, бяхме по-отворени и по-честни. Докато като че ли в Америка отнема време хората да се отворят, да се разкрият пред теб и да бъдат себе си. Като че ли има една такава врата между вас, която се опитваш да отвориш… Докато в България, не знам… като че ли хората са повече себе си, по-искрени. В Америка повечето хора около теб са усмихнати, например в магазина, но осъзнаваш, че често не са откровени. Докато в България, почти предпочитам някой да е груб с мен, но да знам, че е откровен, отколкото фалшиво любезен.
БГ: Би ли се прибрала в България заедно с Тери?
Л: (дълбока въздишка) Истината е, че не. По няколко причини. Дори Тери да я нямаше, дори да бях с мъж… в България ми е тясно… чувствам се задушена – едни и същи хора, едни и същи места, писва. Светът е толкова голям и когато си бил в чужбина веднъж, когато ти се е разширил хоризонта – няма как да го стесниш просто.
Но и сега като имам съпруга – надяваме се скоро да имаме и бебе – просто съм реалист и знам, че в България би ни било много трудно като куиър семейство. Две жени с дете знам че няма да бъде прието и мисля, че ще ни създаде повече главоболия и болка, отколкото щастие. За съжаление!
Иначе се опитвам да си ходя в България – едно време си ходех всяка година или през година – но сега поради различни причини не съм се прибирала три години. Сега през август ще си ходя и нямам търпение. Жена ми много иска да види България, много иска да види Пловдив. Даже когато беше решила да ми предлага брак, първоначалната ѝ идея е била да ми предложи на тепето на Альоша, защото съм ѝ казвала, че като тийнейджър много ходех там. Но пандемията удари и не можехме да пътуваме. Та тя много си мечтае да види България, няма търпение. И даже в една Фейсбук група една жена предложи да ѝ дава уроци по български онлайн и сега ще започва уроци. Решили сме и като имаме деца аз да им говоря само на български, а тя само на английски, за да възпитаме и българското у тях.
БГ: Ако можеш да кажеш нещо, или да дадеш съвет, на по-младото си аз, какво би казала?
Л: Бих казала на Лили или „малчо“: „когато взимаш големи решения в живота си, не ги взимай от страх, а на базата на това, което чувстваш, че е правилно, което пасва на твоите ценности и което те кара да се чувстваш свободна.“ От опит знам, че това е правилното.
БГ: Аз нямам други въпроси. Ти искаш ли да кажеш нещо, което не съм питал?
Л: Да. Тъй като се надяваме да имаме деца скоро, напоследък много мисля за това как да поддържам българското, българщината, българската култура в себе си и в бъдещите си децата като живеем в чужбина и като наоколо няма други българи. Българската култура все още е доста патриархална, хетеронормативна, и … то това е по-скоро въпрос, например към читателите, но как можем да адаптираме българската култура в чужбина така че хем да продължава да живее в нас, хем да е в една по-нова и съвременна форма където е окей да си гей, да си транс или с различен цвят на кожата, с различни физически и психически способности и така нататък? Мисля, че има място България и българското да се разширят и да станат по-толерантни и по-приемащи. Надявам се можем да го постигнем заедно.