Петър е на 31 и живее между Лондон и Оксфорд, където прави специализация по Епидемиология и Обществено Здраве. Петър изпрати писмено отговорите си на въпросите зададени в поканата.
Защо реши да се преместиш?
Честно казано, решението да се преместя, по времето, когато беше взето, изглеждаше като най-естественото нещо на света.
Отгледан съм в семейство, което, с всичките си недостатъци, винаги е било сравнително космополитно, отворено към света отвъд границите на непосредствения си опит (макар и, както се оказа, да сме гледали в различни посоки) и необременено от ценности като „патриотизъм“ и „традиция“. „Светът е голям и личностно развитие дебне отвсякъде”, един вид. Това, че ще уча и най-вероятно работя извън България, поне за известно време, си беше недоизказана даденост от съвсем ранна възраст, и никакви усилия не бяха пожалени за да ме подготвят – уча английски от петгодишен, бях непрекъснато насърчаван да гледам филми, чета книги и слушам музика от цял свят, бях преко сили извлачен през изпитите след седми клас с оценки достатъчни (за момче), за да вляза в добра езикова гимназия, и т.н. С една дума, самочувствието, което имам, виждането за себе си и за мястото си в света, са продукт на голяма инвестиция и, в много отношения, саможертва от страна на близките ми, и спомогнати, в немалка степен, от историческия момент, в който бяха изградени: глобализацията след края на Студената война и преди финансовата криза през 2010-те години; популяризацията на Интернет и електронните технологии, които позволиха сформирането на групи и идентичности, независими от географско положение, където културният и социален капитал взимат превес над националната идентичност и произход (поне на теория); дори снобизмът и фетишизирането на „чужбината“, които виждаме и сега в посткомунистическото ни настояще.
И така: на 15 заминах на едногодишен културен обмен в Германия (shout-out YFU Bulgaria). Установих, че не е моето място, и две години по-късно, в избора си на университет, се спрях на Великобритания. Живея тук вече 13 години и нямам сериозни планове да се местя или съжаления за направения избор.
Казвам всичко това, защото емиграцията като „успешно“ изживяване е плод не на късмет или особени лични качества, а преди всичко на материална, класова и, отчасти, полова привилегия. Според мен не можем и не трябва да говорим за нея, дори в лични истории, без да имаме предвид колко определящи са тези измерения.
Как реагират хората, когато кажеш, че си от България?
Живея в Лондон, където буквално половината население не е родено в Англия, така че чуждестранността ми обикновено не се набива на очи. Понякога някои от иначе добронамерените стереотипи, които хората тук имат за българите, са малко дразнещи, и искрената изненада, когато се окажеш в разрез с тях – уморителна. Рядко обаче съм изпитвал истинска ксенофобия към себе си, така че се старая да не обръщам внимание.
Един интересен аспект е ходенето по срещи – доста типично за мъжете в Англия е да харесват хора от средиземноморски или латино тип, с пословичната им наслада от живота и светоглед с по-малко задръжки. Бидейки тъмнокос и с кафяви очи, от мен се очаква също да се впиша в този стереотип, така че неминуемият и непредвиден сблъсък с източноевропейските ми черногледство, цинизъм и абсолютна липса на желание за каквато и да е „фиеста”, често се оказва доста травмиращ за мъжете, с които излизам. Но отново – аз съм заобиколен от прекрасни, широко скроени и особени по свой си начин хора, така че извадката ми не е представителна. В една различна социална среда – например във ферма за ягоди, или ако работех като Uber шофьор, возещ пияни англичани след дискотека – мога да си представя далеч по-грозни ситуации. Все пак нека не забравяме, че един от основните рефрени на кампанията за Брекзит от страна на крайно-дясната UKIP беше страхът от нахлуването на „източноевропейските“ и други мигранти, като в един момент дори имаше листовки сравняващи българи и румънци с напаст от хлебарки. Този до болка познат расистки мотив за заплашителния „друг“, естествено, не е разпространен само във Великобритания, ами за съжаление срещаме и, например, в България спрямо ромите или търсещите убежище.
Имаш ли приятели, сексуални партньори, романтичен партньор, семейство, деца? Посещаваш ли социални ЛГБТИ+ места? Лесно ли беше да си ги намериш?
Имам мрежа от познанства, множество близки приятели (някои от които българи) и съзвездие от сексуални и уж романтични партньори. Отдавна не съм имал стабилна връзка, но се надявам, че е въпрос на време.
Иначе Лондон изобилства от ЛГБТИ+ пространства: има дискотеки, пъбове, младежки групи, клубове по интереси, спортни отбори, социални и психологически услуги и организации, секс партита – ако имаш време, пари и желание, можеш да намериш всичко.
Нещото, което, поне за мен, е по-ценно обаче е, че като открит гей мъж, нямам нужда от които и да е от тях – освен с конкретната цел да се запозная с други ЛГБТИ+ хора. Мога да бъда себе си, във всяко измерение, навсякъде, без притеснение и без да трябва да се самосегрегирам, за да се чувствам в безопасност. Аз и приятелите ми може и да се подиграваме на театралната прегръдка, с която корпоративният свят прие теориите за равенство и разнообразие, в цялата им пищна неумелост и неискреност, но да виждаш знамена на дъгата във всеки магазин, ресторант или пъб в който влезеш все пак влияе на начина, по който гледаш на себе си.
От друга страна, важен аргумент ЛГБТИ+ местата да продължат да съществуват, е за да може млади хора, които тепърва осъзнават и осмислят половата и/или сексуалната си идентичност, да намерят така нареченото си „куиър семейство“. Това най-често са други хора на тяхната възраст, които минават през същия процес и които могат да разпознаят и подкрепят тези чувства, да потвърдят, че си ОК. Аз имах невероятния късмет и привилегия да имам такова „семейство“ в София (от което гост-редакторът Борислав Герасимов беше неделима част ;-), и това беше изключително важно за емоционалното ми здраве и устойчивост. В днешно време, естествено, социалните мрежи до голяма степен могат да играят тази роля, но нищо не може да замести истински приятели от плът и кръв.
Чувстваш ли се по-свободен от хомофобия?
Според мен е почти невъзможно да избегнеш всякаква хомофобия и предразсъдъци – особено на ниво микро-агресии. Ще излъжа, ако кажа, че не ми се случва от време на време да чувам неща – насочени към мен или някой друг – които ме карат да завъртя очи. Но това, според мен, е неизбежно независимо към коя малцинствена група принадлежиш, и това, което има значение е намерението, с което биват казани.
Прекрасното нещо да си тук, в сравнение с България през 2008 г., е, че в Лондон мога да бъда повече от просто гей. В България заявената ти сексуална ориентация те поставя в чекмедже, ограничава те и те прави двуизмерен. В някакъв смисъл става единственото, което хората виждат в теб и в крайна сметка, единственото, което им позволяваш да видят.
В Лондон, всеки нов човек, когото срещаш, има поне още двама-трима куиър приятели: изведнъж това, че си гей престава да има значение – положително или отрицателно. Не е „интересно“, не е и срамно: просто е. Как те възприемат оттам насетне зависи само от теб и от това какви качества решиш да покажеш, и това е страшно освобождаващо.
Държа да отбележа, че моите изживявания не са универсални. За жалост, младите ЛГБТИ+ хора се оказват бездомни много по-често от средно-статистическия младеж. Хомофобските и трансфобските нападения са редки, но продължават да се случват, дори и в Лондон. Дебатът около правата на транс хората вече години е изключително токсичен по начин, по който всички се надявахме да е останал в миналия век, и т.н. Обединеното Кралство в никакъв случай не е някаква безметежна утопия, но за мен е много показателно, че в днешно време рядко ми се налага да мисля за сексуалната си ориентация като за отличителен белег.
Поддържаш ли връзка с хора от България, прибираш ли се? Липсва ли ти нещо и ако да – какво/кой? Би ли се върнал някой ден в България?
Разбира се – всички останали от семейството ми все още живеят в София, както и няколко много скъпи приятели. България отдавна не е „моята“ държава (ако изобщо някога е била, но това е предмет на друг разговор), но това не означава, че не се интересувам живо от това, което се случва там и как то се отразява на близките ми хора.
Пътувам до София няколко пъти годишно, за по няколко дни, и обикновено се прибирам в Лондон закръглен заради прекрасната храна и напълно изнервен от политическите и обществени позиции, които някои хора в България поддържат. След няколко седмици ми минава, и цикълът се повтаря отново.