За тях аз съм “чичото от Америка”

Боян е на 45 години, от София. В момента живее в Ню Йорк, където работи в областта на човешките права и здравето в голяма международна организация

Не ми се местеше. Винаги съм обичал страната си. Имам много приятели в България. Дълго време не бях наясно със сексуалната си ориентация, имах връзки с жени и сам не знаех как да се определя. Днес разбирам, че това е нормално – навремето объркването беше пълно. Имах голям късмет като тийнейджър да попадна на читав психиатър, който ми обясни, че хомосексуалността и бисексуалността са нормални човешки ориентации. Обясненията му до голяма степен ме успокоиха, но не ми помогнаха да бъда открит със себе си и другите. Следвах право и знаех, че за хората с нехетеросексуална ориентация има член 157 (4) от Наказателния кодекс: “Който върши хомосексуални действия открито или по скандален начин, или по начин да подтикне другиго по пътя на извратяването, се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд, както и с обществено порицание”. Доколкото зная, тази разпоредба никога не беше прилагана, но остана в текста на НК още две години след като се бях преместил. Отмениха я през 2002 г., защото бе несъвместима с кандидатурата на България за членство в ЕС.

Парадоксално, но в онези години – края на деветдесетте  – в София имаше невероятна гей сцена. Всичко беше тайно, със скрити барове, звънци, пароли, ключове, фейс-контрол… Дори в “Спартакус”, голямата дискотека в самия център на града, която евфемистично се наричаше “микс клуб” не можеше да се влезе току-така. Имаше расизъм – само три гей заведения в столицата допускаха роми, в останалите имаше “частно парти”. Тази сцена сякаш устройваше мнозина, които живееха един живот през деня и друг през нощта. В тези заведения виждах политици, прокурори, съдии, университетски преподаватели и хора от шоубизнеса. Над всичко и всички цареше омертата на мълчанието.

Влюбих се. В мъж, чужденец. Виждахме се в България и из Европа. Постепенно разбрах, че е възможно до обичаш открито някой от собствения си пол и много хора по света не виждат в това нищо необичайно. Но също така разбирах, че подобна връзка не може да съществува открито в България. Напуснах работа и си тръгнах. Хвърлих се с главата надолу в едно приключение, смених личния си живот и професионалния си профил. Заживях в Будапеща, чиято атмосфера тогава нямаше нищо общо с днешна хомофобска Унгария. Беше открит и толерантен град, макар и с най-трудния за разбиране език в Европа. После дойде Ню Йорк, още едно следване на 31 години, търсенето на работа в най-голямата финансова криза, но и невероятното усещане, че съм в град с милиони други гей двойки, които живеят свободно живота си. След много усилия, започнах да работя в международна организация. С партньора ми се омъжихме. Моят офис ме премести в Истанбул. Вълшебен град, но също така място, където завинаги разбрах, че не мога да крия своя семеен живот. Днес отново работя в Ню Йорк, а каква ще е следващата стъпка – не зная.

Мъжът ми много обича България и често се връщаме там. Обичаме да ходим из Родопите, а също и на лечебни минерални бани – в САЩ те не са особено популярни, а на нас много ни харесват. Мъжът ми много обича българската кухня и умее да готви български ястия. Много се гордее с нашите оперни певици Красимира Стоянова и Соня Йончева и с удоволствие ги слуша в Метрополитан опера.

Много неща в България са се променили за добро. Когато заминах, дебитната карта беше почти извънземно средство за разплащане, а наскоро видях как един младеж плати в супермаркета с часовника си, все едно нищо не е. Има повече продукти и услуги, по-богат избор. Хората пътуват, виждат други страни, живеят и работят в тях. Най-много ме радват младите, които не са живели при социализма. Те са граждани на света, никога не са усещали желязната завеса или черния списък на Шенген. Мъжът ми работи в областта на образователния обмен и често организира стипендии и обменни пътувания за българи. Невероятно усещане е да си общуваш с тези млади, интелигентни свободни хора.

Други неща са се променили за лошо. Най-вече ме дразни простотията. Винаги я е имало, но преди я криеха, беше срамно да си прост. Днес е на мода, простаците имат пари и търсят внимание. Често и властта е в ръцете на простаци, а това е страшно. Според мен арогантната, безпардонна простотия е и до голяма степен причината за агресивната хомофобия у нас. Но аз вярвам, че толерантността ще победи. На последния Прайд в София видях десет хиляди души, невероятно усещане. Възхищавам се на активистите, които организират този Прайд и които всекидневно рискуват живота си за да насърчават разбирането, приемането, любовта.

Дали бих се върнал? Не зная.  Мога да го направя само в пространството, не и във времето – и ще се върне един друг човек, не този който е заминал. Той ще си общува с други хора, не с тези, които е оставил. Някои няма да ги има. Ракът отнесе майка ми без време, едва успяхме да се сбогуваме. Днес баща ми се бори с него и осъзнавам колко е трудно да бъдеш на хиляди километри и да се стараеш да помагаш. Имаме задружно семейство, това ме спасява. Липсват ми приятелите. Виждах във Фейсбук как децата им раснат без мен. За тях аз съм “чичото от Америка” – идея нямат колко съм близък с техните родители.

Заради пандемията мои приятели с международни семейства се преместиха от Западна Европа в България. Насърчават ме да го направя и аз, без да си дават сметка, че за нас ще е различно – родината ми не признава моя брак и семейство. Но не изключвам и възможността да съберем багажа си и да се преместим. Живели сме на три континента, знаем как е. Роднините ни, и от двете страни на океана, са свикнали с факта, че сме глобални номади.

Искам хората да живеят там, където решат и където се чувстват добре. Но да не трябва да напуснат България заради своя етнос, език, религия, цвят на кожата или сексуална ориентация. Заради това какви се чувстват и кого обичат. В историята ни е имало много опити да ни уеднаквят. Някои съвсем неотдавна, помним ги добре. Хиляди човешки съдби са бивали прекършени при тези опити и те неизменно са завършвали с провал. Еднаквите лесно се управляват, но хората не искат да бъдат еднакви. Да бъдем различни е чудесно, човешко – и част от чудното усещане да бъдем свободни. Крайно време е да го разберем.