Жаси е на 29 години, от София. Сега живее в САЩ, където работи като Асистент в Университета на Сиракуза.
Живея в Америка от близо 11 години. Напуснах през лятото на 2010 г., за да следвам висше тук – това е историята, която всички роднини и приятели в България знаят. Но истината е по-сложна. Истината започна, когато бях на 5 или 6 – тренирах спортна гимнастика и често ме питаха дали ми харесва. Да си призная, самият спорт ми беше безразличен – това, което ме влечеше, бяха миговете, прекарани с треньорката ми. Дори в сънищата ми идваше. Тогава за пръв път осъзнах, че нещо „не е както трябва“, че си задържам погледа по женски лица подозрително дълго. Помня дори парализираща параноя от това, че всяка жена, с която общувам, може веднага да разбере, че проявявам интерес, и това ме караше с голяма тревога да изпълнявам поръчките, за които нашите ме пращаха до магазина в случай на жена-продавачка.
В училище тежко преживявах всяко скарване с най-добрата ми приятелка, а когато тя окончателно престана да говори с мен, настана трагедия, от която се съвземах с години. Така неопределено, хаотично, объркващо, неразбираемо протичаше животът ми докато не срещнах К. в гимназията. Аз бях от гилдията на „готините зубъри“ – тези, които бяха начело на класа, но не бяха смятани за пълни загубеняци, а тя – тя беше в категория сама за себе си, не я влечаха славата и вниманието, даже й бяха противни. До такава степен се бунтуваше, че към третата година вече се беше превърнала в закрилница на онеправданите и не се страхуваше да се скара, ако трябва и с учител, за да защити правото на някого да бъде себе си. Може би затова не ме беше страх да ѝ напиша в един среднощен смс, че я обичам. Тя отвърна, че също ме обича – като сестра, като приятел, без когото не може. Отговорих, че моята любов е от друг порядък. Пратих ѝ това съобщение навръх Великден и тя написа нещо за Бог и грехове, след което имах намерение да не ѝ проговоря никога повече. Но тя не се отрече от мен. Станахме още по-неразделни. И когато на един летен лагер няколко месеца по-късно пиян зрелостник нахлу в стаята ни след полунощ и заплаши да ни изнасили, тя поиска да я прегърна и да не я пускам от прегръдката си цяла нощ. След време ми каза, че със или без този травмиращ епизод, тя е очаквала да се стигне до там – нещо ѝ е подсказвало, че ще бъдем заедно. Но това не ѝ пречеше да страда, да ридае всяка нощ, и да ме пита защо толкова искам нещо така нередно. Толкова пъти ме молеше да обещая, че повече няма да се повтори, и всеки път беше достатъчно само да се погледнем, за да знаем, че обещанието ще бъде безвъзвратно нарушено.
Мислехме, че добре прикриваме връзката си – и от приятели, и от врагове. Всеки ден бяхме заедно, а в междучасията държахме ръце под столовете в класната стая, за да не види никой. Ходехме заедно до тоалетна, за да откраднем по някоя целувка в час по физическо, а след училище дълго шетахме из единствените тогава два софийски мола, за да имаме извинение да седим една в друга в претъпкания трамвай на връщане. Посещавахме отворените курсове по философия в Софийския университет, само и само да можем и там под скамейките да държим ръце. На една такава лекция се запознахме с Венци – студент по философия и активист от вече несъществуващата ЛГБТ организация „Джемини“. Помня, че К. се обърна стреснато към мен след като той си тръгна, и тревожно попита: „Нали ние не сме такива?“. Десет минути по-късно бяхме отново сами в женската тоалетна и не можахме да устоим на близостта си.
Беше предпоследна година в гимназията и целият випуск планираше екскурзия до Прага за пролетната ваканция. Класната пусна празен списък с разпределението по стаи. Някой пожела да е в стая с мен, но К. попита дали може тя да ме вземе. Побойникът на класа, Ангел – „парашутист“, чиито родители директно „даряваха“ средства на тогавашния директор – гръмко се изсмя, „Знам защо двете искат да са в една стая!“ Не посмях да кажа нищо, но К. не му остана длъжна. Няколко дни по-късно, на 18-ти март 2009 г., Ангел трябваше да отиде до офис в центъра да вземе рекламни материали за пътуването заедно с Ф. – едно от момчетата в класа, които Ангел редовно тероризираше. Бях се успала за училище и докато си правех закуска, К. се обади по телефона да ме пита дали може да отиде с тях – Ф. я беше помолил, мислейки, че с нея Ангел е по-малко вероятно да му забие главата в радиатора, както правеше обикновено през междучасията. Казах ѝ, че може, разбира се, и прошепнах, че я обичам.
Няма и час по-късно, се обади Ангел, в паника, молейки ме да се обадя на майката на К. да й кажа, че дъщеря ѝ е била ранена при катастрофа. „Каква катастрофа, нали офисът е на 15 минути пеша?!“ Бяха взели колата на друг съученик. Ангел е карал, при положение, че го бяха скъсали на изпита по кормуване предния ден. Карал с превишена скорост и се блъснал в метален стълб – от нейната страна. Тя се бори за живота си във Военно-медицинска болница повече от шест часа, а на него нищо му нямаше – майка му му беше сложила медицинска яка, за да буди състрадание у хората. Медицинските сестри убеждаваха мен и приятелите ми да оставим майката на К. на спокойствие и да не ѝ се мотаем в краката, но нещо ми казваше, че бе грешка да си тръгна. В таксито от болницата усетих полъх от парфюма на К. край дясната ми буза, сякаш ме целуна за последно. Миг по-късно Ангел, чието име от тук насетне щеше да бъде „копелето“, се обади ревейки, да каже, че следователите в ареста му казали, че К. е починала, вярно ли било това.
Мога спокойно да кажа, че това бе моментът, когато си отиде не само любовта на живота ми, но и вярата ми в България. Само мисълта за всичко, което последва, ме изпълва с гняв и отвращение. Класът, не, ами цялото училище, се раздели на две – шепа хора, които застанаха с мен зад каузата да търсим справедливост за К., и армия безкритични, апатични, хомофобни лешояди, които не само не оттеглиха подкрепата си за копелето, а безмилостно започнаха да питат защо, след като К. е знаела, че той няма книжка, се е качила в колата с него. Знаете ли защо, двуличници? Защото до последно се бореше срещу насилието и за да защити Ф., загуби собствения си живот. В съда ситуацията беше същата – родителите на копелето бързо мобилизираха Явор Нотев, и един убиец на пътя получи петгодишна условна присъда, която наруши почти моментално, като се премести първо във Варна и после в Ротердам. Семейството ми също не помогна. Три дни след погребението, майка ми ме вдигна от леглото, където се бях закопала в символичен гроб, и каза, че три дни траур стигат – отсега нататък трябва да живея. Не казах нищо. Няколко месеца по-късно, когато чу, че съм спряла да ходя на училище, не спя, не се храня, и прочие, ме взе за няколко седмици при себе си в Полша, където работеше, за да се „разнообразя малко“. Събрах кураж, и една сутрин я попитах дали не ѝ се вижда странно, че толкова скърбя за К. Каза, че е така между най-добри приятелки. Отговорих, че е повече от това. Помня вцепененото изражение на лицето ѝ. Каза просто: „Станалото-станало. Просто се постарай да не се повтаря повече“. Сякаш в кого ще се влюбя, зависи от мен. Справедливост няма, разбиране – също. Но се съгласих да емигрирам с нея в Америка, защото просто ми омръзна да се разминавам с копелето по улиците на София, когато се прибираше от Варна за ваканциите, и да го гледам – с гаджета, с приятели, весел, волен като птица, когато семейството на К. остана опечалено завинаги.
Преместихме се в Бъфало, Ню Йорк, в разгара на Голямата рецесия. Местните бизнеси бяха почти напълно унищожени, безработицата беше главоломна, а самият град – невзрачен, в сравнение с представата ни за градовете в САЩ като огромни колекции от еклектични небостъргачи и блясък. Единственото хубаво нещо, което американците свързват с тази част на страната е Ниагарският водопад (и може би пилешките крилца, които според легендата са произлезли оттам). Записах се в малък католически, или по-точно йезуитски (ако сте чели „Осъдени души“, знаете за какво става въпрос) колеж, където за пръв път видях ЛГБТИ+ хора да са не просто горди от същността си – и Венци от „Джемини“ беше горд! – но и да не се страхуват за живота си (Венци ни беше разказал за камъните, мятани по участниците в София Прайд от поддръжници на скверния Луков марш). Видях също хора, които след разказа ми за К. се просълзяваха и казваха, че трябва да направим нещо по въпроса. Като член на гей обществото се радвах, че съм в такава среда, но като българка тъгувах от мисълта, че група непознати са по-активни в личната ми борба за справедливост от собствения ми народ.
Записах се да уча философия и попаднах в „радикални“ среди на леви активисти, профсъюзни организатори, транснационални феминисти, и ъндърграунд гей хора на изкуството, и най-сетне, след като К. си беше отишла, осъзнах, че никога не е имало разлика между нас и Венци, и че макар никога да не бяхме използвали тези думи, двете сме били в гей връзка. Малко по малко започнах да добивам представа за историята на „съпротивата“ в градчето – оттам са тръгнали гей групи като The Mattachine Society of the Niagara Frontier през 70-те, в тукашния университет се е провел първият курс по лезбианизъм в страната начело с Маделин Дейвис, а някои твърдят, че културата на „бални зали“ (виж филмите Pose и Paris is Burning) в града предхожда движението след Стоунуол. Въпреки дългата ЛГБТИ+ традиция на града, последният лесбийски бар затвори през 2013 г., и сега се събираме веднъж в месеца в предварително уговорен (не-гей) бар – инициатива, наречена „Ambush“, от която съм част вече 11 години, и която бе преустановена заради пандемията, но се поднови буквално миналата седмица (средата на юли 2021 г.). Покрай тези инициативи, а и покрай класовете по куиър теория в колежа и доброволческите дейности с Прайд Центъра на Западен Ню Йорк, имах късмета да срещна много ЛГБТИ+ приятели и продължавам да се уча от тях всеки ден. В последствие завърших докторантура и в момента съм асистент в Университета на Сиракуза в Централен Ню Йорк – друго малко градче, белязано от западането на индустрията през 80-те и Голямата рецесия през миналото десетилетие, но също толкова енергично по отношение на гей обществото.
Не съм забравила за К., нито за България. Сънувам и двете, често. Кацнах в България за пръв път от години насам миналия месец, точно в деня на София Прайд, но изтощението от дългия полет не ми позволи да отида и безкрайно съжалявам за това. Успях, обаче, да отида до гробищата. Не знам дали докато в САЩ годината е 2021, в България нещата за ЛГБТИ+ хората са мръднали драстично от 2010 г., когато напуснах – Луковият марш още се провежда, а крайно-десните партии са се размножили (макар и да не успяха да влязат в парламента). Изрази като „джендъри“ и „либерасти“ процъфтяват, а и на законово равнище изоставаме. Иска ми се да знам, че има надежда; че през 2021 г. не е възможно да се повтори моята история с К. – да се крием не само от другите, а и от себе си. Но знае ли човек? Навярно най-важният урок, който научих в САЩ, е че докато всеки се интересува само от един вид дискриминация – този, който го засяга лично – няма да постигнем напредък. Вместо това, трябва да търсим и откриваме взаимовръзките между различните видове дискриминация и омраза. Когато се върнах през юни, отидох за пръв път в живота си в квартал „Факултета“ в София. Допреди това и на картата не можех да го намеря. „Защо никога не ти е било дори любопитно да видиш къде е и какво представлява“, ме попита приятелка от университета – бежанка от Иран. Не можах да ѝ отговоря, при все че съм израснала на бул. Стамболийски. Не е ли интересно, че и Essence (лесбийският бар), и Факултета, и църквата св. Неделя, и първият ни мол са все на тази улица? Разнообразието е богатството на страната ни, а като че ли се опитваме да скрием от себе си типовете разнообразие, които нямаме готовност да опознаем. Знам, че трябва да дерзая още, но се надявам все повече хора в България да пожелаят също да дерзаят.
