Дарина е на 37 години. Живее в Нидерландия, където работи като хардуер оператор за Google. Разговарях с нея на 15 август 2021 г.
Б: Разкажи ни, къде живееш, кога замина, по какви причини?
Д: Аз съм от Стара Загора, но там живях до 17-годишна възраст. После отидох в София да уча и останах 14 години. После се преместих във Варна за три години и там се запознахме с жена ми. Във Варна и двете работехме и не сме били богати, но да кажем, средна класа.
Не сме страдали от хомофобия персонално, но съм ставала свидетел на грозни случаи с други хора. Аз съм много серт човек и като се запозная с някого – първо докато работех като служител, а после и когато имах малък козметичен салон и наемах свой персонал – и винаги казвам още в началото „слушай какво, аз съм лесбийка, и ако имаш нещо против направо да приключваме разговора още сега, да си нямаме проблеми после“. Винаги съм била така – не ми се занимава да се крия, после някой да разбира, да ми прави фасони… Жена ми е малко по-притеснителна в това отношение и на колегите си обясняваше, че сме съквартирантки – все едно на хората не им е ясно, но темата не се коментираше повече, поне пред нас.
Искахме семейство и дълго обмисляхме как да го реализираме, но решихме, че в България няма да стане. Познаваме и други двойки с деца и не искахме този начин на живот за нас и най-вече за детето ни. Ние сме възрастни и можем да се защитим, но едно дете не бива да бъде подлагано на този манталитет. А не искам да живея в лъжа. И решихме, че ще заминаваме, но въпросът беше къде. Първо се бяхме насочили към Англия, защото там имаме много приятели и аз говоря английски, но тогава започнаха слуховете за Брекзит. А аз много държах да отидем в държава членка на Европейския съюз. Просто да са по-гладки нещата.
И точно тогава един приятел на баща ми се свърза с мен и се оказа, че той живее в Холандия със семейството си. Бяха си дошли в България през лятото и нашите им казаха, че ние си търсим къде да живеем в чужбина. И те казаха, че няма проблем, може да идем при тях. И така стана, че Холандия избра нас, а не ние нея. И заминахме – буквално с два куфара и едно куче, ето този хубостник (показва кучето си пред камерата – бел. ред.). Имаме и един голям деди, ротвайлер, но него го оставихме при нашите, понеже първо е невъзможно да пътува със самолет – над допустимите килограми е и се води от опасните породи, които авиокомпаниите не превозват – и второ, че все пак отиваме на ново място, не знаем как ще е, а да водим и две кучета… та взехме само този малкия. След като се устроихме взехме и големия.
И така тръгнахме… и то беше точно 26 март 2017, денят на изборите. И ние с цялата си душа и сърце избрахме Терминал 2! Освен това беше мачът България – Холандия, ние бяхме били, и самолетът беше пълен с разочаровани и все още пияни холандци. Беше много емблематично.
Та пристигнахме тук. В началото, естествено, никак не беше лесно докато се завърти колелото – квартири, адресни регистрации и така нататък. И шест месеца по-късно аз бях бременна със Стела – нашата дъщеря. Аз работех почти на черно, а Ралица беше зезепе (самонаета – бел. ред.)… нямахме никаква сигурност, но бяхме решили, че всичко ще е окей и то така си стана. Е не беше никак лесно, но винаги, когато ни беше адски трудно, се случваше нещо, което обръщаше нещата, сякаш някой ни закриляше. После се роди Стела, тръгна на ясла, аз на работа… изобщо през много перипетии минахме.
И аз тогава се заинатих за къща – да купуваме къща, та да купуваме къща! Всеки, който живее в западна Европа знае какъв кошмар са наемите, особено в Амстердам. Много усилия, нерви и време ни отне, но от миналата година и къщата е факт! Купихме я по време на първия локдаун в Холандия. Хората бяха в ужас от случващото се, а ние къща купуваме – типично в наш стил (смее се).
Та основната причина да дойдем в Холандия беше нашата връзка и това, че не искахме детето ни да расте в България. Предвид това, което видях в Холандия – като отношение, като манталитет, всичко – дълго време изпитвах гняв към хората в България. Защото тук може да се живее много простичко и без стрес, а в България по едно време всичко започна адски да ме нервира – от кварталната клюкарка, през здравна система, образованието, та до мирогледа – и си казах, че дори да бях хетеро, пак не бих искала моите деца да растат там. Не бих искала да ги обрека на този манталитет. Защото каквото и възпитание да дадеш на детето си вкъщи, средата си оказва влияние, а според мен България започна да се превръща в една… изключително много се нервирам и предвид, че съм администратор на една много голяма Фейсбук група на майки в България, 30 000 майки, и виждам какви постове се пускат… и за мен България не е място, където дори „нормално“ семейство, според традиционните християнски представи на българина, може да живее спокойно и да отглежда децата си.
Б: Разкажи ни за живота ви в Холандия.
Д: Много съм щастлива, че живеем тук. Доста пътувахме – бяхме на гости в Англия, на почивка в Майорка, Париж, обиколихме Белгия, но сякаш това си е нашето място. В Холандия всичко е много спокойно, малко, зелено и чисто, сякаш излязло от детска книжка с приказки. Освен това, сега живеем в едно градче с около 35 000 души на 25 километра от Амстердам и улиците са много чисти, ако забравиш да си изкараш боклука, съседът ти ще го изкара… Напомня ми на живота в България преди много години, когато децата играеха на улицата и се заговаряхме с комшиите. Въобще, много приятно и спокойно, типично холандско. Амстердам не е така – ако си млад човек и нямаш партньор и искаш да се забавляваш, Амстердам е прекрасно място. Но не е за семейство с малко дете.
Тук на никой не му пука какъв си – ако си точен в отношенията си, те уважават. Ако си гаден човек, ако нямаш уважение към правилата и към другите хора, не им пука дали си гей или не – няма да те харесват. Това ми допада. Гледаме си детето, работим, плащаме си данъците и за тях това е перфектно. Много хора казват, че холандците са лицемерни, но аз не мисля така – те са директни и ако нещо не им харесва, ще дойдат и ще ти кажат „слушай какво, това не е окей“ и ще обяснят защо. Изключително разумни и креативни хора, всичко трябва да има обоснована причина.
Иначе на нашата улица, две къщи по-нататък, има семейство мъже и те си имат куче, нямат си дете. Има митове, че обществото приема жените двойки по-добре – ами не съм усетила негативно отношение към тази гей двойка. Напротив, част от квартала са, участват в дискусиите и решенията за улицата и така нататък, усмихнати са, уважавани са… хората ги харесват, пък и те наистина са страшни сладури.
Нашите комшии ни бяха свидетели на сватбата и в деня преди сватбата докато спим дошли и ни украсили къщата. И бяха много развълнувани – сякаш е тяхната сватба. На сватбата ни имаше различни националности – гърци, турци, португалци, германци, но 90 процента бяха холандци, повечето хетеросексуални, и беше прекрасно. А жената от общината, която води церемонията – тя тъкмо се беше върнала от Прайда в Амстердам – разказа как предишния ден била минала по Рокин (централен булевард в Амстердам – бел. ред.) и там се веели знамена на различни държави и пишело в кои държави хомосексуалността е престъпление, къде как се наказва и така нататък. И тя се замислила колко е горда, че страната ѝ може да предложи сигурно място, на което хората да се обичат и да живеят нормално. Беше много прочувствена реч.
Б: Тъкмо щях да те питам дали срещате някакво кофти отношение заради това, че сте от България, но ми звучи като че не…
Д: Не. В интерес на истината, ние избягваме много контакти с други българи тук, не заради ориентацията си. Имаме няколко приятели де, едната е Красимира Обретенова, която избяга с дъщеря си – тя е здравен емигрант. Шегуваме се, че трябва да си направим една обща снимка и да напишем „Прокудени от България“ – ние избягахме, защото сме лесбийки, а те защото България не може да предложи адекватни здравни и социални грижи на детето ѝ.
Но жена ми работи в строителството и много често им пращат хора от България и Румъния и те понякога имат проблем – не толкова с ориентацията ѝ, колкото с това, че жена ще им бъде шеф. И идват такива при нея „аз съм от 20 години майстор, ти на мен ще ми обясняваш“ и изобщо, много неуважително отношение, което често налага да бъдат уволнени. И така, сега като дойде някой от Източна Европа му се казва „шефът ти е жена, имаш ли някакъв проблем с това?“ Тези, които имат проблем си тръгват веднага; които нямат – остават.
И аз понякога се разграничавам от другите българи, не защото се срамувам, че съм българка, а защото те имат много кофти отношение към държавата. Не се интегрират, не учат език, ползват помощи колкото могат, мързи ги да работят, не се съобразяват с изискванията на работата, а започват да обясняват, че са едва ли не бели роби и за тия пари няма да работят… За мен това отношение не е окей и затова много не контактуваме с българи. Случва се понякога холандците да кажат нещо лошо за българите и ние им напомняме, че и ние сме българи и те казват, че ние сме друга бира вече, почти холандки.
Има дискриминация в страната, но тя е насочена по-скоро към турци и мароканци и то не към самите хора, а към нещата, които правят – това съм усетила и съм видяла като отношение.
Б: Говорите ли холандски?
Д: Жена ми говори повече, защото работи в холандска компания. Аз по-малко, защото работя в американска компания и при нас английският е задължителен. Два пъти започвах курс по холандски. Но първият път бях много бременна и ме спряха. Вторият път ни удари коронавируса и пак ни спряха. И сега се опитвам сама да уча вкъщи, но не е лесно като на работа говоря само на английски.
Но и с това ще се справим, защото след половин година искам да кандидатствам за холандско поданство – заради детето. Защото откакто се роди тя и я записахме – ние първо имахме регистрирано партньорство, а сега се и оженихме – в холандския акт за раждане Стела има две майки, но в България аз се водя самотна майка. И не дай си Боже нещо да се случи с мен, жена ми няма никакви права. Холандия ни успокои и каза, че докато детето е на нейна територия, дори и да се случи нещо с мен, ще ги защити. Казаха „Холандия деца не дава. Каквото и да направи България, няма да я дадем!“ Но ако сме на почивка в България и нещо се случи, дори и да направим пълномощно, ще е много трудно да се изиска обратно. И ни посъветваха едната да вземе холандско поданство, така България няма да има никакви законови права над нас и над детето.
Б: А ходите ли си в България, поддържате ли връзка с родители, приятели?
Д: Да, но забелязваме и че с годините се отдалечаваме от някои приятели, не знам дали е от разстоянието, от различния начин на живот… предполагам, че и ние сме се променили, вълнуват ни различни неща. Със семейството на Ралица сме много близки, бяха на сватбата ни. Моето семейство е типичното традиционно, патриархално семейство – мама е учителка, татко има автосервиз, той е главата на семейството, ракията, салатата… Много се радваха на детето докато дойде момента да ги поканим на сватбата. Не беше много красива картинката. Обвиниха ме, че правя драма за това, че не искат да дойдат на сватбата ни. Те винаги са обичали Ралица, даже казват, че я харесват повече от мен, но не приемат отношенията ни. А ние сме заедно от осем години! Ходили сме заедно на почивки, прибираме се в България заедно като семейство, но не могат и не могат да се пречупят. Казаха, че за тях нищо няма да се промени, пак много ще ни подкрепят, но няма да присъстват на сватбата. Първата причина, която изтъкнаха беше коронавирусът, а втората, че нямали пари. А то никой не им искаше пари – ние сами си плащахме сватбата, включително билетите, ако искат да дойдат. А една седмица след това си купиха джип за 10 000 евро.
И ми казаха, че трябва да приема решението им. Аз им казах, че го приемам, но не го разбирам и се разплаках, а баща ми каза, че правя драми. Ако ми бяха казали „ами хомофоби сме, не ни е там мястото“ нямаше да ми е приятно, но щях да го разбера. А сега се почувствах отвратително и им казах каквото имах да им казвам. Иначе много често обясняват, че Ралица е едва ли не безплатна детегледачка и че родителите на Ралица не са баба и дядо на дъщеря ни, защото нямат биологична връзка. Аз не съм окей с тези неща и за момента прекратих отношения с тях. Много съм обидена, че трябваше да моля чужди хора да ме заведат до олтара при положение, че имам живи родители. И реших да ги накажа. Те поискаха да приема решението им и аз го приех. Те не желаят да бъдат част от нашето семейство и от живота ни, искат да бъдат наблюдатели и аз нямам проблеми с това. Ще гледат снимки по Фейсбук и това е. Обичам ги, уважавам ги, но просто имам граници, които те преминаха.
Стела е много малка и няма да позволя тяхното отношение да рефлектира върху нея. Защото не е окей някой да обяснява на детето ми, че другата ѝ майка не ѝ е майка и че другите ѝ баба и дядо не са ѝ баба и дядо – няма да допусна това. Ние се махнахме от България, за да избягаме от този начин на мислене и няма да го допусна в семейството си.
Ходим си в България много рядко и мислим да го правим още по-рядко, защото не виждам смисъл просто. Ужасно скъпо е, не ни харесва отношението… Предпочитаме приятелите и семействата ни да идват тук на гости.. Има толкова много красиви места, които не сме видели още и даже са по-евтини. Предпочитаме да разглеждаме света, отколкото да ходим в България и да си плащаме за такова отношение – не само като гей двойка, а просто като хора.
Иначе тук има български магазини, до нас има и един турски, и ако ни долипсва някаква храна си готвим. Традициите, които харесваме си ги изпълняваме вкъщи. Така взехме нещата, които харесваме от България, и нещата, които харесваме от Холандия и ги събираме в едно.
Б: Явно ви притеснява това, че сте двойка и имате дъщеря, а законово, това не се признава в България…
Д: Ами да, притеснява ни, че българските закони не ни признават за семейство и ако нещо се случи, примерно ако аз вляза в болница, моята жена няма право нито на информация, нито на нищо. И сигурно повечето ЛГБТ семейства се сблъскват с това – ние там не сме никакви. Тя няма права не само над детето в България, ами и над мен. И това е една от многото причини поради които не искаме да си ходим. Все пак като става дума за пътуване, човек никога не знае. И ако примерно моите родители не са живи, дъщеря ни направо отива в сиропиталище или приемен дом. То не е хубаво човек да мисли за лоши неща, но трябва да е подготвен. И затова ще се боря с нокти и зъби да взема холандско поданство, за да мога да осигуря спокойствието ни каквото и да става.
Липсата на права изключително много ме дразни. Просто не разбирам логиката един гражданин, който има същите задължения като всички останали, да няма правата, които всички останали имат. Не искам повече, или специални права, а просто същите. Дразни ме това, дразни ме отношението, дразнят ме тия мантри за парадиране и така нататък. И то не е само към нас – това е отношението и към инвалидите, и към всякакви различни хора – ако може да не ги виждаме. Не ми харесва това отношение, потресена съм. Не ми харесва отношението на родители, които купуват количка за 2 000 лева, за да я види целия град, но ще купят столче за кола за 50 лева, нищо че може да спаси живота на детето, но никой няма да го види. Или деца на 10 години да ходят на училище с iPhone за 2 000 лева. Цялата тази показност не ми харесва. Не мисля, че е чалга култура, а просто нещо заложено в българина.
Това винаги ме е дразнело, но още повече сега като видях как се живее в други държави. Още като кацнеш на летището в София те посрещат едни навъсени физиономии… направо ми иде да се обърна и да си тръгна пак. Знам, че животът в България е тежък, но това не е оправдание, а просто извинение хората да бъдат такива каквито са. Не го приемам.
Б: Да, холандците не обичат да демонстрират статут и заможност…
Д: Ами холандците са пестеливи – направило ми е впечатление, че тук си има някакви правила, например, като идеш на рожден ден подаръкът не трябва да е много скъп, примерно, 5 евро, или 20 евро, ако ти е по-близък човекът. И постоянно обясняват колко скъпо е всичко. Но не са стиснати – просто си имат някакви правила, някакъв бюджет, спестяват си… Първо се плащат сметките, след това се заделя определена сума и другото е за ежедневни нужди. За тях е важно да имат пари за почивка – много ми харесва колко време прекарват в природата и как през уикенда хващат караваната и заминават нанякъде, не по скъпи и луксозни курорти, а сред гората, диви плажове, в Африка на палатки. Този мироглед е по-различен от нашия и много ми харесва.
Иначе разбира се, че Холандия не е някакъв рай, има си негативи. Има неща, които не ми харесват, като например изключително бавната здравна система. Но ако работиш, плащаш си данъците и спазваш законите и неписаните правила, ще те уважават и приемат. Държавата ще ти помага колкото може, ако имаш нужда, но без да те дундурка цял живот, както някои други страни. Също така не съм окей с краткия период на платено майчинство, но това не е само тук, а в цяла Европа. Само ние в бившите соц страни имаме по две години майчинство. Има и хубави неща, и лоши, но за нас хубавите са повече и се чувстваме добре тук.
Б: Аз нямам повече въпроси, ти искаш ли да добавиш нещо?
Д: Искрено се надявам, че в България нещо ще се промени в сферата на правата на ЛГБТ хората и отношението към нас. Не съм оптимист, но се надявам – заради хората, които са избрали да останат там. Често пъти ме обвиняват, че не съм останала в България, за да се боря за това, което искам. На тези хора мога само да кажа, че правя каквото мога от тук. Помагам в разни кампании, участвала съм в проекти на организации, като „Семейства на дъгата“, побутвам и родителите на жена ми да се включват и те го правят на местна почва с удоволствие и така нататък. Но в края на краищата съм егоист, не съм нито Ботев, нито Левски. Искам да живея живота си и да отглеждаме детето си сега. Не можем да чакаме 10-20 години , за да видим дали положението ще се оправи или не. Искам да живея нормално днес и сега