Мая е на 48г. В момента живее между родния Благоевград и Копенхаген. Работи като журналист на свободна практика.
От шест години съм писател на свободна практика. Пиша за различни сайтове, български и чуждестранни, като специалността ми е Скандинавия и нордистките страни като цяло. Живяла съм в Осло и Стокхолм, потапяла съм се в Синята лагуна в Рейкявик и съм пила Koskenkorva в Хелзинки. Понастоящем обитавам скромно апартаментче с мушката на терасата и бързосглобяеми мебели от Jysk в копенхагенския квартал Валбю. Изпод пръстите ми, щракащи по клавиатурата, са излезли стотици текстове, обаче досега не ми се отдавала възможност да напиша статия, в която честно да разкажа какво ме е отвело на този отстоящ на 2500 км от родината полуостров. Не е само непреодолимото привличане към мистичните викингски земи, лингвистичното любопитство, любовта към ABBA и сьомгата, редът, чистотата и социалният паритет. Има и нещо друго.
Считам себе си не за икономически, а за културен емигрант, понеже не липсата на пари или професионални перспективи ме изгониха от България. С години преди това се чувствах като чуждо тяло, отхвърляно от загниващ организъм. Така и не успях да се приспособя или поне да се науча да понасям фатално вкоренения в ДНК-то на по-голямата част от сънародниците ми манталитет на неприемане и ненавист към всичко, което не се вписва в архаичните им представи за нормално. Представи, които, въпреки че не са мръднали от времето на потурите, калпаците и селските мегдани, българинът продължава да лъска до блясък, вкарвайки ги в контекста на патриотизма (да се чете “ксенофобията”) и християнските ценности (да се чете “който не живее по божиите закони, е изрод”).
Не съм изпитвала на собствен гръб тайния и открит тормоз, на който ЛГБТИ+ хората в България биват подлагани, защото самата аз не принадлежа към тази група и не знам какво е да трябва да криеш или да оправдаваш сексуалността си. Е, често агресивни потребители на социалните медии са ме наричали “гнусна лесбийка” заради късата ми коса (!) и анти-хомофобските ми коментари, но подобни епитети не могат дори повърхностно да ме засегнат, пък камо ли да ме накарат да си пусна коса на масури до задника, само за да изглеждам малко по-приемливо по българските стандарти за женственост! Тръгнах си от България, просто защото бях сломена от чувството за отчужденост от това общество, което заклеймява всеки инакомислещ и инакоживеещ като недостоен, докато самото то се държи повече от недостойно към своите граждани.
Рубриката “Немили-недраги” разказва историите на ЛГБТИ+ българите, които по една или друга причина са решили да напуснат родните си места. Въпреки че аз самата не спадам към тази група, смятам, че историята ми е достатъчно красноречив пример за главния мотив, който прогонва тези хора през девет планини и морета.
В първата част на този очерк ще споделя конкретната причина, която ме отведе в Дания преди шест години, а във втората – по-общо за ЛГБТИ+ живота в Дания и Копенхаген.
Когато по пътя на една стара любов намираш една нова
Преди шест години имах връзка с 22-годишен хомосексуален мъж – красив, забавен, чувствителен, от добро семейство, класически милениал. Въпреки че до този момент животът беше възможно най-благосклонен към него във всеки един аспект, бях сигурна, че в един по-късен етап щеше се превърне в ад, ако избереше да живее открито като гей в България. А той искаше повече от всичко да диша свободно. Искаше да живее, а не просто да съществува със социалния етикет на личност, която всъщност не е, но е принуден да носи, за да не разочарова и да не си вреди. Помогнах му да се подготви за теста TOEFL и да подаде документи за кандидатстване за магистърска програма в университета в Роскилде. Приеха го и в началото на лятото на 2016-а стегнахме багажа, врътнахме ключа и се качихме на самолета за Копенхаген. Свикнал с лайфстайла и мащабите в щата Тексас, където като юноша беше живял дълго време при роднини, Антон (името е променено) беше леко скептичен относно живота в град с големината едва ли не на квартал в Далас. Аз обаче се оказах перфектният пиар, защото успях да го убедя, че Копенхаген e толкова прекрасен, спокоен и пълен с красиви хора град, че просто няма начин да не му хареса. Особено на фона на родната му София, много се извинявам. А да, и нямаше да има нужда да носи перука, изкуствени мустаци и да се прикрива зад вестник, за да влезе в гей клуб. Казах му с цялата увереност в гласа, на която бях способна: ’Buckle up, baby, the life out of the closet is about begin NOW.’ (Животът ти извън килера започва СЕГА, бейби, така че дръж се здраво, потегляме)
Знаете ли, имам си едно лично мото, което никой не приема сериозно, но което аз лично съм склонна да отстоявам със зъби и нокти, ако се наложи. А то е “Мая винаги е права.” И този път, разбира се, се оказах права. Антон се влюби в Копенхаген още при първото ни возене с автобус, макар и да беше с доста странна дестинация – западнала кръчма с лепкав линулеум, билярдна маса с прокъсано зелено сукно и натежал от цигарен дим въздух, където предния ден си бях забравила дебитната карта.
През следващите месеци влачехме куфарите си от квартира в квартира (в датската столица всеки чужденец със скромни средства неминуемо се сблъсква с проблема с намирането на жилище) и се карахме за щяло и не щяло. Но пак беше страхотно. Защото покрай трудното имаше и много хубаво. Пред нас градът се разтваряше като книга с приказки на Андерсен. Пушехме трева и играехме табла в свободния град Christiania, пиехме бира нa дървените кейове в Gammel Strand или се разхождахме из гробището с цъфнали нарциси в Nørrebro.
Междувременно успяхме да опознаем Копенхаген на дъгата и гей общността. А как най-добре се опознава една конкретна общност? В заведенията, които посещава, много ясно. Toва, което липсваше в България, тук го имаше в изобилие, а именно – среда, в която човек да се чувства част от ЛГБТИ+ семейството, без това обаче да е присъда за социален остракизъм. Скоро си намерихме точната почва, в която най-добре виреем, защото основните й подхранващи елементи бяха бирата, латексът, сексът и… Барбара Стрейзънд.
В края на август с Антон тръгнахме “на училище” – той в университета, а аз – буквално, защото започнах работа в Българското училище в Østerbro. Освен това имахме късмета за първи път да попаднем във вихъра на едноседмичния Прайд – с ежедневните концерти и драг пърформанси на централната сцена пред Кметството, купони до малките часове на нощта на затворената за автомобили Studiestræde (“Улица Студентска”) и тонове ледена бира, която да охлажда телесни температури и страсти. Прайдът в датската столица не е толкова празник на нехетеросексуалните, колкото всенароден празник, който е за всички – възрастни и деца, гейове и стрейт, местни и туристи. Никога не е бил политизирано събитие, което да преминава под знака на протести, контра-протести и контра-протести на контра-протестите. А да, и няма да видите разгневен родител, който да закрива очите на невинно детенце, когато покрай тях минава “голям, лош травестит.”
След края на лятото нещата навлязоха в по-нормално русло. Преместихме се в поредната временна квартира, където майката на Антон дойде да ни погостува за няколко дни. Тя беше единственият му близък човек, пред когото той се беше разкрил – с много драма и много рев. Въпреки че жената беше преглътнала стоически новината и мисълта, че никога няма да има снаха, да беше понапукала дебелата черупка на патриархалния й мозък, стратегията й продължаваше да бъде: “Мълчание до дупка пред баща ти, за да не го вкараш в гроба!”
Когато идваш от страна, където всеки различен бива вкаран в “правия” път “со кротце, со благо и со малце кьотек”, и заживееш на място, където хората oще преди век са се отърсили от всякакви дребнави социални предразсъдъци, усещането е като се поемеш въздух, след като дълго време си бил под вода и дробовете ти вече не издържат на напрежението.
Антон вече не е в Копенхаген. Градът му даде необходимата глътка въздух, която да му помогне да продължи живота си със самоувереност, устрем и надежда за много любов. Свободна любов.
Аз останах. Не търся като Антон нови приключения и нова любов. Защото вече съм намерила своята. И това е Копенхаген.