Дани е на 20 и няколко години и живее в България, след следване в Нидерландия. Разговарях с него на 8 август 2021 г.
БГ: Ти сега си в България, но си живял в чужбина няколко години преди това. Разкажи ни къде живя, кога, защо замина…
Д: През 2017-та година заминах за Холандия, защото ме приеха в University College Utrecht в Утрехт, където учих антропология и политика. Върнах се в България след завършването ми през лятото на 2020-та година и оттогава съм си тук.
БГ: Как беше в Утрехт?
Д: Климатът беше голям минус за мен – това не е моят климат. Но пък имаше много прекрасни неща. Нивото на уреденост, това, че хората не те закачат и не ги интересува много ти какво правиш стига да не им пречиш – това беше нещо, което оценявах. Освен това Холандия ти позволява да изследваш себе си и по-нестандартните си интереси, което в България е по-трудно.
Университетът ми беше много либерален и естествено имаше много млади хора от всякакви държави. Имаше и много холандци и те умишлено бяха отишли в такъв университет, да бъдат сред международни състуденти. Имах много приятели, с които продължавам да поддържам връзка, много си ги обичам. Някой ден ако реша да се върна в Холандия ще е заради тях – всичко останало по-скоро ме дърпа към България или някъде другаде, а не натам.
С ръка на сърце мога да кажа, че моето „куиър аз“ се чувства несъмнено по-добре в Холандия. Други са причините да се чувствам на моменти по-добре тук, и те са най-вече климатични, финансови и културни. Но там куиърчето в мен разцъфва, изразяването ми е по-естествено и не е нещо, за което трябва да се замислям много.
БГ: Можеш ли да дадеш пример, или да разкажеш някаква конкретна история за това?
Д: Ами за мен едно много важно средство за изразяване са дрехите, начина на обличане. Много обичам да се „кипря“, да си облека нещо по-така, нещо цветно, нестандартно, дори на моменти провокативно. Често получавам комплименти за това. Обичам да комбинирам “мъжка” и “женска” мода в нещо, което чувствам като автентично за себе си и което отговаря на начина по-който аз се чувствам отвътре и искам хората да ме видят.
В Холандия имах много възможности да изследвам това. Много ми помогна либералната среда – самата Холандия е много либерална, а и аз бях в още по-либералната среда на университета. Можех да си позволя да експериментирам: да нося грим, да си лакирам ноктите, да нося дрехи, които тук изобщо не се чувствам комфортно да нося. И това много ми липсва.
Като се върнах в България, първо си казах „а, тук също ще нося каквото си искам, не ме интересува!“ Обаче вече не е точно така – дреме ми, не мога да го отрека. Все пак съм роден и съм израснал тук, т.е. имам силно развита чувствителност към живота и културата и начина, по който хората тук те съдят – погледите и така нататък. А като чужденец, където и да си, нямаш такава чувствителност, не усещаш толкова ако някой те погледне накриво. В България винаги го виждам – дали някой поглед в метрото, нечий присмех, или някое подмятане „е за това трябваше да върнат казармата“ – някакви такива неща, които леко те мачкат. Микро-агресии, които не можеш да игнорираш напълно – можеш само да ги оставиш настрани и да си правиш каквото си правиш. Когато нося нещо по-нестандартно, гледам да съм като кон с капаци – вървя си напред уверено, с усмивка, и се пробвам да не обръщам внимание на погледите на хората около мен. Да, знам, че една част от тях сигурно ме съдят, но пък други със сигурност реагират с усмивка.
Та да, като се върнах миналото лято пак си ходех както в Холандия, но много бързо свалих предавката. И вече не се обличам чак толкова куиър, да речем. Разбира се, дрехите не ни определят, но в гардероба си, примерно, имам много дамски дрехи, защото намирам мъжката мода за отвратително скучна. И дори да имам желание да пазарувам в мъжката секция, просто нищо не си харесвам. В “дамската” секция винаги има по-интересни цветове и дизайни дори за най-простите неща като тениски и ризи. А все пак дрехите нямат пол, ние самите им придаваме такъв.
Ако използвам автомобилна метафора, ще кажа, че в Холандия го карам на автоматик, а в България трябва да сменям предавките – налага ми се да мисля какво нося, къде ще ходя, с кого ще се видя. Примерно ако ходя да видя баба си няма как да се появя с лак на ноктите или с някакъв кроп топ. Или пък много искам да ида на някое парти, с някой цветен гащеризон, обаче ще трябва да ходя пеша до там, а не се чувствам в безопасност да ходя така по улиците на София, особено през нощта. То дори и да не е опасно, просто ти си натрупал едно такова чувство, че нещо те застрашава и не се чувстваш комфортно да го правиш. И трябва да се замисляш. Ако си облечен по някакъв по-така начин не можеш да заговаряш случайни минувачи, защото ще те гледат като извънземно – примерно магазинерката в квартала, или някой дядо в градския транспорт. Защото си облечен по-странно, а това не е прието тук и хората не разбират, че това е една автентична част от моето себеизразяване. Да бъдеш сред близките си и позната среда е нож с две остриета. За жалост съм в ситуация, в която себеизразяването ми и комфортът на дома стоят в двата противоположни края на една ос.
Та това много ми липсва. Но да ти кажа, това малко по малко се прокрадва и в България. Виждам, че културата на втора употреба дрехи, която е толкова популярна на запад, навлиза все повече. Една голяма част от моите дрехи са втора употреба – в Холандия местата, които продават дрехи втора употреба са един вид „безопасно пространство“, в което куиър хората могат да изследват себе си и вкусовете си. Там никой няма да ме съди ако отида в женската секция. Не се виждам, например, да отида в Zara в мола, да взема няколко рокли и да отида в съблекалнята – няма начин това да се случи. А във втора употреба това е окей – можеш да изпробваш разни неща, да видиш в какво се чувстваш най-добре.
Освен това бях за шест месеца на студентски обмен в Сингапур – много яко място, но това е друг разговор. И там, въпреки че обществото като цяло е доста консервативно, нямах никакъв проблем с дрехите. Носех каквото си исках и не ми пукаше. То и там бях в много либерална среда де, университетът беше по американски модел. И си се чувствах в безопасност – те са полицейска държава, но много безопасна. Но моите приятели, които бяха куиър сингапурци, ми казваха, че за тях това не е опция. Те не биха ходели облечени така, защото имат чувствителност към хората и отношението там. И докато в България някой може да дойде и да ти каже „ей педераст“ или нещо такова, там няма да ти кажат така – културата не е такава. Но ще те гледат лошо, а там това е достатъчно, за да се почувстваш отвратително и да се преоблечеш. Но на мен не ми пукаше, а и отношението към мен беше все пак по-различно, защото съм бял и сигурно смятаха, че съм турист, и не ги интересуваше много.
БГ: Защо се върна в България – защото приключи образованието си?
Д: Да, това е едната причина. Другата беше заради коронавируса. Прибрах се и нямаше смисъл да се връщам предвид ситуацията – беше доста по-добре да остана тук. Не съм сигурен колко дълго ще остана, раздвоен съм – хем искам, хем не искам. Но не бих се върнал в Холандия. Не съм от хората, според които Холандия е някакъв хомофилски рай, всички обожават гейовете, а пък тук сме нали някакви мръсни хомофоби – много по-нюансирани са нещата. Освен това Холандия въобще не е цвете за мирисане. Ако си седиш в либералните среди в големите градове всичко е супер и хората са много толерантни към всичко – дори да не те разбират, просто кимват и са окей.
Но пък си има и консервативни хора, особено по малките места. И особено по отношение на имигрантите – има един такъв много интересен десен политически дискурс, така наречения хомонационализъм, тип „трябва да спасим нашите гейове, за чиито права толкова години се борим, от лошите имигранти и мюсюлмани, които ни бият и псуват гейовете“. Което е малоумно и е много интересно как хващаш гордостта си, че си либерален към една общност и я вкарваш в див консерватизъм към друга общност. Та да, Холандия хич не е цвете за мирисане.
А нещата, които ме държат в България, дори въпреки хомофобията, са други. Успявам да си намеря среда, макар и куиър средата тук да не е така развита като в Холандия, понеже сме малка държава и много от куиър хората просто не са тук. Но все пак е много готино да се разхождаш из София и да виждаш малките джендърчета навсякъде и как изобщо не им пука и как заемат публичното пространство. Това е адски важно. За съжаление, из провинцията не е така – наскоро бях в Бургас и нещата не стояха по този начин. Там знам, че има куиър общност, но просто не е видима – виждаш само бабките, кифлите, гларусите и така нататък. Та оценявам, че в София има някаква видимост и публичност на тези неща. Разхождаш си се около НДК или около Ларгото и виждаш много млади хора, на които не им пука – дали са K-Pop-ъри, или някакви други, правят си някакви тиктоци, кефят си се и си казваш „евала!“
БГ: Значи ти се струва, че България се променя към по-добро, или поне София, и младите хора са по-отворени?
Д: Донякъде да, но и не съвсем. Те процесите вървят заедно и колкото и положението да става по-либерално, и по-добро, едновременно с това върви и процес на вкостеняване и по-силен консерватизъм. Просто на други места. Но да, тая надежди – ето на София Прайд тази година имаше страшно много млади хора, което е много хубаво и вярвам, че нещата ще се подобрят.