Митко е на 33 години и живее в Щутгарт, Германия. Разговарях с него на 12 октомври 2021 г.
Б: Разкажи ни за себе си – къде живееш, когато замина, по какви причини?
М: В момента живея в Щутгарт и от време на време в Хайделберг. В Германия съм от почти осем години, а извън България от десет. По професия съм биолог, но в момента не работя. Завърших биология в София и след това направих магистратура по молекулярна биология в Нидерландия. След това си намерих работа в Max Planck Institut für Medizinische Forschung (Институтът „Макс Планк“ за медицински изследвания) в Хайделберг, където работих около три години.
Договорът ми там изтичаше в края на лятото на 2017 г. Вече бях получих много добро предложение за работа от една фирма, където щях да съм на по–висока позиция и да отговарям за екип от 30 души. За съжаление, обаче, се случи нещо много неприятно, което възпрепятства назначаването ми. Още през февруари, няколко месеца преди да започна новата работа, прибирайки се от магазина един ден, забелязах, че с едното око виждам някак зле. Имаше едни петна, през които не можех да виждам ясно и не изчезваха. След няколко дни отидох на лекар. В началото никой нищо не знаеше… Очната лекарка ме преглеждаше поне половин час и каза, че не знае какво е и да тичам бързо към Kopfklinik – клиниката в Хайделберг, където се намират всички отделения за заболявания свързани с главата и органите в нея. Там ми правиха изследване след изследване и ми казваха да изчакам още малко. Това „малко“ прерастваше в часове. Когато питах лекарите за информация, понеже доста се притеснявах, те ме успокояваха с „Ние предполагаме какво е, но вие сте още млад и не можем да ви кажем преди да сме напълно сигурни. Трябва да се консултираме с директора на отделението.“ След още доста чакане, обикаляне напред-назад, дойде професорът, отговорен за офталмологичното отделение и ми каза, че имам рядко генетично заболяване, което води до атрофия на очния нерв. Има лекарство, което може да помогне донякъде. Преди да могат да ми го изпишат, трябвало обаче задължително да се направи генетичен тест, който отне месеци.
През тези месеци зрението ми се влоши до степен, в която бях почти сляп. За щастие, макар и с много голямо забавяне ми изписаха лекарството, което в Германия бяха одобрили наскоро, и то доста ми помогна. В момента нещата са много по-добре, макар че си останах с доста слабо виждане.
След дълго медикаментозно лечение и рехабилитация, тъй като вече нямаше как да започна на предложената ми позиция и като човек с увреждания не можех да започна директно работа някъде, се записах в една специална програма в Щутгарт, в която през първите години учих Брайл и различни видове софтуер за незрящи и хора със зрителни увреждания. В момента карам курсове за програмиране на Python, за да мога да се върна към биологията някой ден, но от компютъра, а не от лабораторията.
Б: Значи си заминал, за да учиш и си останал, за да работиш. А сексуалната ти ориентация имаше ли някакво отношение към тези избори или не?
М: Определено имаше. Да, заминах, за да уча, но една от основните причини беше, за да мога да имам по-нормален живот. В България страшно много се напрягах – знаеш колко зле е положението там. По време на ученическите и студентските години ми се бяха случвали доста неприятни неща – разни нападения, и физически, и словесни, и така нататък – и това много ме изнервяше. Чувствах, че не мога да бъда себе си и че постоянно играя някаква роля, и потисках всичко дълбоко в себе си. Затова и не можех да споделя с никого как се чувствам и това ми се отрази зле. Донякъде и продължава да ми се отразява. На моменти се чувствах съвсем самотен. Затова по време на студентските години в София учех много усилено, целият ми живот беше съсредоточен върху това, за да мога да замина.
Б: Нямаше ли приятели, общност?
М: Имах приятели, но бях твърде затворен в това отношение. Не знаех и дали някой ще ме разбере, тъй като те не са от ЛГБТИ общността и не се престраших да говоря с тях за това. Заради всичките тези ужасни случки, през които бях минал и други неща, които се случваха, някак си не можех да бъда открит и те съответно не знаеха. Имах подкрепата само на двете ми братовчедки, с които можех да говоря свободно. Това много ми помагаше в някои от най– трудните моменти.
Б: И как се почувства като замина, първо в Холандия, след това в Германия?
М: Като заминах за Нидерландия почувствах огромно облекчение тъй като виждах, че там нещата са много по-различни. Но, честно казано, до голяма степен си останах затворен и по навик продължавах да се фокусирам върху работата си. Същото беше и в Германия. Чак по-късно, когато се случи този проблем със зрението ми, тогава започнах да се откривам. Тогава започнаха да излизат и много други неща… Докато се борех с това и докато не знаех какво ще се случи – дали ще ослепея напълно, дали ще се подобря – всичко, което ми се беше натрупало започна да изплува.
Не толкова спомените от това как са ме нападали по улицата или как много често някой като минаваше покрай мен буквално ме плюеше, или пък как в гимназията постоянно идваха съученици, някои от които от по-горните класове, за да ме заплашват, бутат и т.н. Нито как на два пъти множество хора в автобуса са почвали да ми крещят понеже съм имал „мазен“ или „мрънкащ“ глас и даже единият път се наложи да сляза и да избягам. Нито пък това как веднъж разхождайки се с един приятел и една приятелка, аз вървейки малко по-напред, чух как тя изпищя, обърнах се да погледна какво става и една кола, която явно почти е минала през крака ѝ, наби рязко спирачки и шофьорът слезе да ми налита на бой с крясъци „К‘во гледаш бе пе*ал мръсен“. Нито какво е някой да те рита в гръб, държейки те за косата. Нито безбройните псувни на улицата. Подобни случки имаше много. Това, което започна да изплува беше не споменът за тях, а едно чувство на безпомощност и безкрайна самота. Това ме доведе в един момент и до много тежка депресия.
Миналата година, след като вече бях завършил курсовете по Брайл, ми се наложи да започна една програма където щях да уча информатика. Тя беше в училище за хора с увреждания – ама точно училище, почти всички около мен бяха на по 18-19 години, всеки с някакъв вид увреждане. Тази обстановка да съм отново на училище плюс гневът, който изпитвах, че изгубих кариерата си и че след шест години висше образование се налагаше да се върна на училище, отключи една доста сериозна депресия и паническо разстройство и ми се наложи да прекъсна програмата. Изплуваха ми всички тези неща от миналото, които бях потискал. През цялото време бях в паника и депресия. Бях напълно блокирал. Благодарение на много помощ от семейството ми и няколко души от самата институция, към която карах тази програма, както и на терапията, която започнах, намерих сили да започна да се издърпвам от депресивното състояние. Сега се чувствам доста по–добре, макар и от време на време пак да имам периоди на депресия и тревожност. Опитвайки се да изляза от дупката, в която бях изпаднал, започнах и малко по-активно да търся контакти с ЛГБТИ общността и като цяло да комуникирам с повече хора.
Б: Разкажи малко повече за тези първи опити да се свържеш с хора от общността – а и със себе си…
М: Ами едно от нещата, които направих е, че отидох в тукашния CSD, Christopher Street Day – това е организацията, която организира прайдовете в Германия. Там разговарях с един социален работник, Марк, който много ми помогна в някои отношения. Известно време се срещахме всяка седмица. Освен, че говорехме надълго и нашироко по най–различни ЛГБТИ теми, той ми даваше и много информация за различни събития. Свърза ме и с една група, която се организира към CSD и с която също се виждам от време на време. Марк и групата ми предоставиха една безопасна и nonjudgemental среда, в която да мога да се свържа повече и със себе си.
Б: И как е социалният ти живот сега – и по отношение на ЛГБТ живота, но и като цяло?
М: Сега е много по-добре. Имам приятели, особено тук в Щутгарт, ходя на срещи… Е, понякога пак изпадам в драма, но е много по-добре от преди. Тази година за първи път отидох на прайда тук и беше много готино. Имаше страшно много хора, много знамена, всичко беше много цветно и това направо ми повдигна духа. Догодина мисля и на прайда в София да ида. Тази година нямаше как, но гледах видеата в интернет и много се зарадвах колко много хора е имало.
Б: А гаджета? Как са мъжете в Германия?
М: За момента нямам партньор, но излизам на срещи. Мъжете тук ми се струват много по-отворени, някак си, поне в някои отношения. Доста по-директни са.
Последната ми среща беше много спонтанна, но и приятна. Миналата събота нещо ми беше криво и тъпо, чувствах се много тревожен, и излязох да се разхождам. По едно време се сетих, че един, с когото си пиша в Тиндър ми беше казал, че ще е в Щутгарт този ден. Писах му да питам дали иска да се видим и буквално след 20 минути се срещнахме в центъра. Оказа се, че е полицай, който се занимава с разследване на онлайн престъпления. Разхождахме се, говорихме си, а след това и пихме кафе в центъра. Прекарахме си доста приятно и си разменихме номерата и от тогава си пишем. Така че понякога точно в моментите, в които човек се чувства тъпо и му е криво се случват готини неща. Ако бях постъпил както в миналото, щях да си остана вкъщи и да обикалям напред-назад в стаята си или да лежа и да се депресирам вместо да си изкарам приятно.
Б: Какво е да си човек с увреждания в ЛГБТ общността, как е ходенето на срещи?
М: Ами за съжаление на повечето хора много им влияе това дали някой има увреждане или не. Особено в интернет. Някои от приложенията така или иначе са си като един пазар за месо и това да си с увреждане понякога затруднява нещата. Аз се чудех много как да процедирам като имам match с някого и започнем да си пишем. Пробвах най-различни методи – да си казвам директно, разбира се, като се опитвам да не създавам неловка ситуация; да казвам след като сме се разбрали вече да се видим, или да не казвам и да се надявам, че това няма да е проблем. За съжаление, и при трите подхода много често се стига до това да си разменим след това по още няколко съобщения и да няма повече отговор или интерес. Аз имам късмет, че не ми личи на снимки, а на живо само малко – по това, че си залепвам телефона за лицето, че не мога да чета менютата или отнасям по някой и друг знак и т.н. За съжаление при много други хора това не е така и те срещат по-големи трудности в дейтинга.
Б: Поддържаш ли връзка с хора в България, ходиш ли си?
М: Да, поддържам връзка със семейството си, с приятели, виждаме се като се прибирам. Сега в последните две години не съм се прибирал. Обикновено си ходя за Коледа, понеже се събираме цялото семейство, но миналата година нямаше как… Надявам се да се върна тази година.
Б: Семейството и приятелите ти знаят ли за теб? Как те приемат?
М: Семейството и някои от по-близките ми приятели да. Но и това е от съвсем скоро. Имам голям късмет със семейството си, те ме приемат добре. Бях много приятно изненадан и, че повечето от приятелите, на които казах, реагираха добре. Разбира се, имаше някои изключения, но в крайна сметка, за мен е по-важно да съм себе си, отколкото да запазя отношения с някой, който не ме приема. И напоследък даже винаги когато се запозная с някого и мисля, че ще имаме по-дълги отношения, гледам това да стане ясно, за да не стигаме до ситуация да разберат за мен след време и да ми кажат, че не искат повече да сме приятели.
Б: Следиш ли новините, обстановката в България, и какво мислиш за тях?
М: Следя доколкото мога, защото за мен е важно какво става в България – не само по отношение на ЛГБТИ правата, ами и като цяло. Все пак семейството ми е там, приятелите… В момента политическата ситуация е много абсурдна, направо се изумявам какви неща се случват. Нещо, което и мен както всички от общността много ме дразни е това, че постоянно ни използват като оръжие. За мен е тъжно и показателно за българското общество, че при въпрос към някой политик дали е за или против гей браковете, то отговорът почти винаги е или против или заекване, пелтечене и извиване на езика как да се измъкне от ситуацията. Все пак се радвам, че има партии като Зелено Движение, които са с открита позиция по ЛГБТИ въпросите. Изобщо като цяло за мен Демократична България са единствените, които се държат адекватно.
Б: Гласуваш ли на изборите?
М: Да, винаги. Много би ме било яд на себе си ако не гласувам. В това отношение тази година също малко имах притеснение как ще се получи заради зрението, но хората в секцията бяха изключително любезни и ми помогнаха.
Б: Имаш ли приятели българи в Щутгарт?
М: Да, един приятел с когото се виждаме доста често и една приятелка, с която наскоро се запознах и също е от общността. Като цяло тук има много българи, понякога в метрото чувам по няколко пъти на ден хора, които говорят по телефона на български.
Б: Би ли се върнал в България за постоянно?
М: Засега нямам такова намерение. Мисля да остана тук и даже догодина, живот и здраве, ще кандидатствам за гражданство. Искам да живея тук дългосрочно, в Германия се чувствам у дома си, а и немското гражданство би ми дало доста предимства – едно от тях, а то е доста важно, е че с немски паспорт по-лесно се пътува на много места. Но бих си запазил българското гражданство, защото ме интересува как се развиват нещата в България и искам да мога да гласувам.
Тук се чувствам много по–приет и много по-свободен, особено в Щутгарт. Това да отида на хубава среща, след която да се целунем на изпращане, на гарата, независимо колко много хора има около нас е нещо което тук ми се е случвало, но не мога да си представя в скоро време да е възможно да се случи в България.
Изключително важно е човек да може да бъде себе си и да „парадира“. Без това няма как да е щастлив; без това, човек не може да бъде цял и губи една огромна част от живота си, която след време много ще му се иска да можеше да си я върне.