Боби е на 43 години и живее в Банкок, където работи в неправителствена организация.
Роден съм в малък град в северна България, но от много години не живея там. На 18 се преместих в София да следвам в университет, а скоро след това започнах и да работя. На 31 се преместих в Амстердам, където си бях намерил работа. Там живях шест години и половина, след което се преместих в Банкок, където живея и сега от малко повече от пет години.
Работя в неправителствена организация, която се застъпва за правата на жените мигрантки и жертви на трафик. Работя с хора, главно жени, от цял свят. С приятеля ми, Тонг (когото галено и побългарено наричам Тончо), сме заедно от около пет години. Мисля, че животът извън България и взаимодействията с хора от различни култури са ме направили по-мъдър, по-чувствителен, и по-уважителен към различията.
Невъзможно е да опиша накратко живота в Тайланд – прекалено различен е от България или Европа. А за хората от бялата раса (или фаранг, както тук ни наричат разговорно), някои аспекти от този живот винаги остават скрити.
Тайланд е единствената държава от югоизточна Азия, която не е била колонизирана, но това не значи, че „великите сили“ не са оставили отпечатъка си. През 18 и 19 век, Тайланд (който тогава се е наричал Сиам) се е оказал по средата на имперските амбиции на Франция и Англия; през първата половина на двадесети век под влиянието на имперска Япония, а през втората – на САЩ като противовес на комунистическите революции в съседните страни. В последните десетилетия пък имаме туристически бум, яростно неолиберален завой и растящо икономическо влияние на Китай. Затова ще разкажа малко за живота си тук в общи линии, както и по-конкретно като бял гей мъж.
Страната на усмивките
Тайланд се рекламира в чужбина като „страната на усмивките“ и тайландците наистина са усмихнати, поне в общуването си с чужденци. Когато поживееш тук започваш да осъзнаваш, че тези усмивки май са по-скоро от чувство на неловкост, но това е друга тема. Тайланд, и Банкок, според мен са най-доброто място за живеене в югоизточна Азия: не съм бил във всички страни от региона, но Тайланд е доста по-напреднал в икономическо отношение от Мианмар, Лаос, Камбоджа и Виетнам, и в социално от Малайзия, Сингапур, Индонезия и Филипините, които са по-религиозни и консервативни. Всички страни в региона имат сериозни дефицити по отношение на демокрацията, върховенството на закона, свободата на изразяване, и човешките права (но, на око преценено, Тайланд е сигурно не повече от две-три идеи по-зле в тези отношения от България).
Повечето хора в Тайланд не знаят какво или къде е България и аз съм първият българин, когото срещат. За моя радост, поне името България е известно, защото японската фирма Meiji внася своето кисело мляко марка Bulgaria (което местните произнасят като бънгелиаа), а то е доста скъпо и се рекламира на много места.
Първото нещо, което ми направи впечатление като излязох от Суварнапум (вече не толкова новото летище на Банкок, BKK) беше жегата и влагата. Беше началото на октомври, все още дъждовния сезон, и влагата беше почти видима във въздуха. За много хора жегата и влагата са трудно поносими, но на мен ми харесват. През по-голямата част от годината температурата е между 25 и 35 градуса. За няколко дни през декември и януари може да падне до 20-22 (и да трябва да си обуя чорапи ако седя на балкона), а през април и май да се вдигне до 36-38. За мен тази предвидимост на времето е огромно облекчение – никога не трябва да гледам прогнозата за деня и да се чудя какво да облека, да мисля за зимен и летен гардероб и кога да си купя нови дрехи или обувки за сезона (на практика, винаги ходя с тениска, къси панталони и сандали/джапанки), не се притеснявам от настинки, и не се налага да си планирам отпуската в определени месеци от годината. Никой никога не говори за времето освен някое роон маак (много горещо). Имам чувството, че една цяла част от ума ми е свободна да мисли за други неща – вместо за времето.
Едно нещо, което не харесвам, е хаосът. По пътищата има страшно много коли и мотоциклети, а по тротоарите – улични търговци, които готвят храна, или продават зеленчуци, плодове, дрехи, и какво ли не. Понякога шумът, блъсканицата, и миризмите ми идват в повече. Дори и сега се изнервям когато минавам през пазари и потичквам когато пресичам улица където няма светофар. В сравнение с Банкок, дори Ню Йорк и Лондон ми се струват тихи и спокойни.
Тайландската храна е вкусна, здравословна, нискокалорична и евтина. И, в много случаи, люта. Първото нещо, което си поръчах като пристигнах беше пат крапао гай (пържен босилек с пилешко) – това ми прозвуча достатъчно просто и нелюто. Да, ама не. Беше доста люто и гасях пожара с бира Singha; добре, че една от жените, с които вечерях, сподели малко от своята нелюта храна, за да не остана гладен. Няколко дни по-късно си поръчах сом там (салата от зелена папая) – бях убеден, че няма как салата да бъде люта. Да, ама не! След няколко такива грешки ми просветна, че всяко нещо, на което сложиш люти чушки ще бъде люто. И така една от първите фрази, които научих, беше май пет (нелюто / без люти чушки). Започнах да го казвам независимо какво си поръчвам, което караше местните да се смеят – оказа се, че люти чушки не се слагат във всяко ястие, например, в любимите на чужденците гай пат мет мамуанг (пържено пилешко с кашу) или као пат гай (пържен ориз с пилешко). Отне ми малко време, но свикнах с храната и с лютото – сега това, което минава за люто в България ми е добре – и ям почти само тайландска храна. На всеки 50-100 метра на улицата някой готви и мога да си взема храна за вкъщи за 40-50 бата (2-2.5 лева). Готвя си по веднъж-два пъти в месеца. Липсват ми тестени неща, сирене и кисело мляко – има по магазините и понякога си купувам, но са скъпи в сравнение с местната храна. Но открих па тонг коо, китайски мекици, които си ям с бяло сирене и шарена сол (донесена от България), макар че тук се ядат с kрем от пандан и други сладки неща.
Една много положителна за мен промяна беше, че започнах да ям плодове. Като бях малък имахме много дръвчета, но на мен тези плодове винаги ми бяха „скучни“ и ги ядях само под натиск. Тук не само, че плодовете са „екзотични“, ами и можеш да си ги купиш от улични търговци обелени, нарязани на парченца и сложени в найлоново пликче с дървена клечка да си ги ядеш по улицата. Обикновено струват 20 бата – 1 лев. Така често си купувам и ям сапарот (ананас) и малако (папая). За вкъщи си купувам (и Тончо ми бели и реже) манго и плодове, на които знам само английските имена: dragon fruit, mangosteen, rambutan, longan, jack fruit и, по-рядко, печално известния durian. Но стига толкова за храната.
Тайланд е цветен. Такситата са в различни цветове – зелено, розово, жълто, червено, синьо – както и автобусите на градския транспорт, и банките. Всеки ден от седмицата си има обозначен цвят: неделя – червено, понеделник – жълто, вторник – розово, сряда – зелено, четвъртък – оранжево, петък – синьо, събота – лилаво. И предишният, и сегашният крал са родени в понеделник и жълтото е цветът на монархията и много неща са украсени в жълто. Една от принцесите е родена в събота и нейният цвят е лилаво. Розовото пък, както и в Индия, носи късмет. За разлика от Европа, където хората носят повече „убити“ цветове като тъмно синьо, сиво и черно, тук и жените, и мъжете носят дрехи в различни цветове. Освен това, както и в други държави в Азия, тук има някакъв култ към „сладките“ неща – Hello Kitty е навсякъде, включително по чантите и аксесоарите на много жени на всякаква възраст; а Doraemon е за мъжете. Не че е толкова важно, но по някакъв начин, цветовете допринасят за едно усещане на радост и разнообразие.
Социалният ми живот тук е доста беден и ограничен до колежките ми, Тончо и няколко негови приятели, понеже съм малко интровертен и трудно се сприятелявам с нови хора. Но Банкок е огромен и мултикултурен град, с хора от много националности, които са тук по различни причини – от американски и австралийски младежи, които пътуват из югоизточна Азия (т.нар. backpackers) и други туристи, „експатите“, които работят за ООН или неправителствени организации (като мен), и бизнесмени от цял свят, та до руски и нигерийски мафиоти и секс работнички. Има много места и социални събития, където човек може да се запознае с хора и създаде приятелства. Социализирането с тайландците може да бъде по-трудно, особено ако не говориш тайландски, но има и културни различия. Например, за мен и други европейци, ясната и директна комуникация е най-добрата. Тайландците (и други азиатски народи) обаче, отдават огромно значение на т.нар. saving face и обществена хармония, които изискват различна, по-индиректна, комуникация и отбягване на всякакъв конфликт. В тази статия (на английски) са описани няколко типични ситуации, които могат едновременно да обидят тайландците и побъркат европейците.
Банкок е доста безопасен град (както и Тайланд като цяло и, доколкото знам, югоизточна Азия) и човек не трябва се притеснява, че ще бъде набит, ограбен или изнасилен. Никога и никъде не съм се чувствал в опасност, а приятелки жени от Европа са ми казвали и че никога не са чували подвиквания след себе си – за разлика от Европа и други места. Тайландците като цяло са доста тихи и спокойни хора и ценят „обществената хармония“.
Картофени кралици, оризови кралици, и други приказни герои от ЛГБТайланд
Тайланд е най-приветливата държава към ЛГБТИ+ хората в цяла Азия (извън Тайван и Израел). Законодателно, няма кой знае какви защити – сексуалната ориентация и половата идентичност са включени в анти-дискриминационното законодателство от 2015 г. Проектозакон за узаконяване на гражданския съюз между лица от един и същи пол има от 2014 година и няма никаква опозиция срещу него, но вече седем години се мотае измежду институциите; през 2020 г. беше приет от правителството и бе предаден за гласуване в парламента и … все още не е гласуван. Tранс хората не могат да сменят пола си в личните си документи, дори след операция (операциите, обаче, са лесно достъпни и качествени и транс жени от цял свят идват тук за операции и хормони).
В социален аспект, ЛГБТИ+ хората са доста добре приети. В много тайландски филми и сериали има ЛГБТИ+ герои; за съжаление, транс жените имат главно хумористични функции, но гей мъжете и лесбийките са си изцяло оформени герои. Тайланд е световен лидер в т.нар. boylove филми (романтични филми за гей младежи), които са изключително популярни сред младите жени в Азия. Открити гей и транс хора работят в медиите, политиката, шоубизнеса, образованието, бизнеса, туризма, супермаркети и, разбира се, в секс индустрията. Доколкото разбирам, отношението на обществото е просто, че ЛГБТИ+ хората са факт от живота и няма смисъл да се прави драма от това. Лично аз тук не усещам никаква хомофобия и с Тончо си вървим хванати за ръка не само из моловете или в центъра, ами и в нашия си квартал, и това не предизвиква реакции у никого. Много хора, включително охраната и чистачките в блока ни, и лелите и чичковците, от които си купуваме храна и зеленчуци на пазара, знаят, че сме заедно и ни се радват. Липсата на хомофобия е освобождаваща – имам чувството, че една цяла част от мозъка ми е свободна да мисли за други неща!
Определено не всичко е перфектно – дискриминация и насилие има, особено срещу транс жените, но по-малко, отколкото в други държави. И като че ли активизмът, или носенето на етикета „ЛГБТИ+ активист“, дразни някои хора тъй като се смята за противно на идеята за „обществена хармония“ – както, впрочем, и хомофобията. (Ето една статия, на английски, за целувка между двама гей мъже в Парламента, която предизвика силни реакции.)
Банкок има активен гей живот, сравним с този в столиците на западна Европа. Сой 4 на бул. Силом е малка уличка с гей и микс заведения едно до друго. Има маси на тротоарите и посетителите на практика са обърнати едни срещу други и зяпат минувачите по уличката. В някои от заведенията сервират храна, някои имат караоке, има един салон за масажи, а в The Stranger Bar има драг шоу от 22:30 до 23:30. На съседната уличка по бул. Силом пък е Сой 2, където се намира DJ Station – един от най-големите гей клубове в Азия – но на практика, цялата уличка е в заведения, които се преливат едно в друго и е фрашкано с хора (които започват да идват от Сой 4 след 23 часа). DJ Station също има драг шоу около полунощ, три етажа с различна музика, и балкони за пушене и социализиране за тези, които искат да избягат от шума и бутаницата. Пак на пет минути от Сой 4, но в различна посока, е Soi Twilight, където има няколко клуба с танцуващи голи момчета и секс работници, или money boys, както те се наричат. Малко встрани от там пък има няколко заведения с транс жени (катъй на тайландски или ladyboy на английски) секс работнички, които пък почти се сливат с баровете с цис жени секс работнички и известните пинг понг шоута на Сой Пат Понг. Извън района около бул. Силом, има поне една гей сауна и множество гей и драг партита, които се организират ежеседмично в различни клубове из града.
За фаранг мъжете (т.е. от бялата раса), гей животът има някои особености. Тайландците (и други народи от югоизточна Азия) намират хората от европейската раса за много привлекателни – заради цвета на кожата, формата на носа и очите, космите по гърдите на мъжете, по-високия ни ръст, всичко! Много гей тайландци, с които съм говорил, са ми казвали, че излизат и/или правят секс само с фаранг. Научих, че се наричат картофени кралици (potato queens – понеже европейците ядем картофи. Европейци, които са падат изключително по азиатци, пък, се наричат оризови кралици – rice queens – заради това, че азиатците ядат ориз!). За мен това беше голяма изненада в началото. Постепенно започнах да забелязвам как и мъже, и жени, ме гледат с желание, или да чувам как казват за мен, зад гърба ми, или пък на Тончо, фаранг лоо (фаранг е красив). Тайланд е рай за белите гей мъже, които си търсят „необвързващо забавление“ и особено ако си падат по ниски, слаби и тъмни мъже, каквито са повечето тайландци (разбира се, има и високи, пълни, мускулести, и с бяла кожа – има всякакви!). За хора, които живеят тук и си търсят романтична връзка, нещата могат да се окажат сложни. Преплитат се няколко фактора: повечето гей фаранг са тук за кратко, като туристи или стажанти, и не си търсят връзки; повечето са по-заможни от тайландците, което създава дисбаланс и определени очаквания, че фаранг ще плаща, а тайландецът ще прави каквото му се каже; тайландците са „картофени кралици“ и това ги прави да изглеждат „лесни“; повечето тайландци не говорят добре английски, а фаранг не говорят тайландски и комуникацията е затруднена; културните различия правят нещата още по-сложни.
Така може да се окаже, че гей тайландците се държат подозрително към фаранг – например, смятат, че лъже, или се вижда с други, или просто че няма сериозни намерения. Освен това, за двойки като мен и Тончо, който е с една година по-голям от мен и не изглеждаме като типичната двойка от възрастен фаранг и млад тайландец, някои местни хора особено в курортите, ме смятат за секс турист и го питат къде ме е „хванал“. Естествено, не ме интересува какво мислят случайни хора по улицата за нас, но е неприятно – макар и моментно – усещане. Един познат от Сингапур ми беше казал, че тайландците, които имат добро образование и работа изобщо не се занимават с фаранг заради усещането, че ние сме егоистични и се държим лошо с тях. Приятел от Филипините пък ми беше казал, че за местните там да бъдат видени с фаранг е нещо като статус, все едно казват „вижте ме, аз съм на път към по-добър живот.“ Така понякога изглежда, че местните се държат с фаранг на базата на всичкия си предишен опит с фаранг, т.е. все едно вече знаят кой си и какво си заради расата ти, без да се поинтересуват всъщност кой си или какво си.
И сега малко за лесбийките. Нямам приятелки лесбийки тук, но те се забелязват лесно (има една двойка на етажа ми), тъй като в повечето случаи са това, което тук се нарича том (от англ. tomboy, т.е. „мъжествена“ лесбийка) и дии (от англ. lady, дама, т.е. „женствена“ лесбийка). Том обикновено имат къса коса и носят панталони, тениски/ризи и кецове, т.е. дрехи, считани за мъжки, и често говорят в мъжки род. Дии изглеждат по типично женствен начин и не се различават от хетеро жените, освен когато са с том. От това, което знам, и според интернет (например тази статия, на английски) и в секса, и в другите аспекти от връзката си, том и дии възприемат установените традиционни роли за, съответно, мъжете и жените. Така и не разбрах, обаче, дали тайландските лесбийки имат същото увлечение към фаранг, както гей мъжете. Знам само, че Тайланд не е известен като дестинация за секс туризъм на лесбийки.
Както казах в началото, обаче, Тайланд е доста различен от България и изобщо европейското мислене и това важи и за ЛГБТИ+ хората. Много аспекти от ЛГБТИ+ живота са трудни да разбиране и обяснение чрез думите и представите, които ние имаме (и когато аз се опитвам сега да ги предам на български). Сексуалното влечение се преплита с традиционните полови роли, със социалните и икономически очаквания на семейството и общността, където младите трябва да слушат и да се грижат за възрастните, икономическите възможности в страната, и глобализацията, туризма и любопитството към останалия свят. И това в допълнение към факта, че сексуалността, привличането и изборът на партньор са дълбоко индивидуални за всеки
човек, навсякъде по света. Тази статия (на английски) дава малко повече информация за това, като по-конкретно се фокусира върху том и дии. А в тази (пак на английски) има удобна графика, която представя различните наименования на приказните герои на ЛГБТайланд.
И сега какво?
Тайланд е прекрасен! Обожавам климата, хората са мили, храната е хубава и леснодостъпна, и имам удобства като например фитнес и басейн на седмия етаж в блока ми. Банкок, макар и огромен, шумен и задръстен с коли, предоставя чудесни възможности за кариера и за запознанства с хора от цял свят. И също много важно: тук ме смятат за висок!
В същото време, все още не говоря езика (освен основни фрази като да си поръчам храна или да кажа на таксито лиу сай, лиу куа, джоот ти нии крап – наляво, надясно, спри тук), нямам социален живот, и още ми трудно да свикна с особеностите на културата. Необходимостта от виза и разрешение за работа е досадна. Социално-икономическото неравенство, липсата на социална система, и дефицитите в демокрацията, върховенството на закона и свободата на изразяване ме притесняват.
Понякога си мисля да се върна в България. Всеки път когато съм там се радвам на многото зелени площи (в Банкок почти няма!), на ниските цени, добре познатата храна и дори на това колко много хора пушат по улицата (в Тайланд рядко някой го прави). Все още имам приятели в България – повече отколкото тук – и изобщо начинът на общуване, и на свързване между хората, ми е познат и лесен. Майка ми остарява, а от скоро остана и сама, и може да реша да бъда по-близо до нея. Тончо иска да се запознае с нея и да ѝ помага в лозето и градината. Аз по-скоро си мисля, че може да отворим заведение за азиатски чай и кафе.
Но ме притеснява както хомофобията, така и факта, че в България няма много хора, които не са от бялата раса и той ще изглежда очебийно различен. А различията в България често предизвикват погледи, шушукане и клюкарене, а в някои случаи и насилие и тормоз. Нямам идея каква е бюрокрацията по довеждане в страната на човек от извън Европейския съюз. Фактът, че България не е много удобна за чужденци – на много места не се говори английски и дори няма табели на латиница – е друга пречка. Но засега се чувствам добре в страната на усмивките и оставам тук.
