С.Т. е на 33 години и живее в друга европейска държава
Заминах от България преди почти 16 години. Причините нямаха нищо общо със сексуалната ми ориентация, а бяха свързани със семейството ми. Сега смятам, че това е едно от най-добрите решения, които съм взимала, въпреки че тогава беше адски трудно, защото не познавах никого тук.
Отне ми години да науча езика, да се запозная с хора, да създам приятелства. И все пак успях. Имам малка група от приятели, които са ми като семейство. Изключително съм щастлива, че започнаха да се организират отново събития – покрай пандемията имаше доста голям застой. Това, което много ми харесва тук е, че има ЛГБТИ+ кафенета, барове и клубове. Никъде не се развява знамето на дъгата, но не е и нужно.
Тази година си нямахме Прайд, а много ми се искаше да заведа сина си, който скоро ще стане на 10. Смятам, че децата от малки трябва да бъдат учени на толерантност. Или по-скоро да не бъдат учени да не са толерантни, защото децата никога не виждат нищо лошо в една еднополова връзка. Първият път, когато имахме разговор със сина ми дори не се отнасяше за мен. Гледаше видео в YouTube, в което семейството се състоеше от две майки с две деца. Питах го какво мисли, а той просто повдигна рамене. Нямаше представа защо му задавам глупав въпрос. За съжаление, обаче, нямам идея как възрастни хора могат да бъдат убедени, че не трябва да учат децата си да мразят. Проблемът дори не засяга само ЛГБТИ+ хората, а и всеки, който е различен с нещо. Наистина не бих искала да пиша това, но се надявам детето ми да не реши да живее в България.
Не съм се прибирала от години, защото ме е страх. Страшен е и фактът, че обмислям какво бихме могли да направим с жена ми, за да не ни наранят някъде, защото аз „минавам“ (за хетеросексуална – бел. ред.), но тя не. И, разбира се, не бих искала детето ми да стане свидетел на насилие, дори да е „само“ вербално. Може би звучи прекалено драматично, но е факт, че се страхувам, особено след последния месец и половина в който се случиха толкова атаки над ЛГБТИ+ хора и събития.
Тук, където живея сега, не изпитвам страх. За толкова години не съм била нападана никога, нито физически, нито вербално. Мога да целуна партньорката си докато сме в средата на площада и нищо няма да се случи. Тук се чувствам добре. Нямам притеснения относно финанси, работа. Живея нормално. Компанията в която работя наскоро подписа документ в който заявява, че подкрепя различията. Смятам, че донякъде спомогнах за това. Мой приятел, който е транс мъж кандидатства, одобриха го, но тъй като не бяха се сблъсквали с други транс кандидати не знаеха какво да правят. Е, разговорите с отдел „Човешки ресурси“, с други офиси и различни хора помогнаха. Имаше един мъж, който някак беше разбрал, че приятелят ми е транс и го тормозеше. Първо беше понижен, а след това и уволнен. И така, на работното ми място сме аз, двама гей мъже (единият от които е прекият ми шеф), един бисексуален мъж и един транс мъж. Шегуваме се, че трябва да развеем знамето. Може и да се случи някой ден.
Чувството на свобода е невероятно. Не крия коя съм, не се страхувам… Ще ми се да беше така и в България. Вече не поддържам връзка с никого, въпреки че би ми се искало това да не беше така. Нищо не ми липсва. Когато се страхуваш от нещо и имаш друго в пъти по-добро, няма как да усетиш липсата на първото. Доста е тъжно, но не виждам какво би ми дала България сега, което да е по-добро от в държавата в която съм. Редовно чувам неща от рода на “България е толкова красива, има богата култура, история…”. Така е, но за съжаление тези неща нищо не значат, когато една част от хората, които живеят там (колкото и малка да е) се страхуват за живота и здравето си и за децата си само защото са различни. Нищо не значи и, защото сериозна част от хората са нетолерантни, и открито озлобени, нищо не значат и защото „държавата“ мълчи и се преструва, че нищо не се случва и че всичко е наред.
Аз не бих могла да живея там след като съм видяла как би могло да бъде. Надявам се нещата да се променят, защото всеки заслужава да живее без страх.