Стоян е на 35 години и живее в Барселона, Испания. Стоян изпрати писмено отговорите си на въпросите зададени в поканата.
Защо решихте да се преместите? Хомофобията, дискриминацията, или липсата на други ЛГБТИ+ хора в родното ви място бяха ли решаващ фактор?
Причината да напусна България е, защото се ожених през 2015 г., но съпругата ми вече беше живяла над 10 години извън България – в Англия – и тъкмо я бяха приели с мечтана специалност в престижен университет там. Та не исках да ѝ развалям удоволствието от комфорта, приятелите и средата, където се е установила, още по-малко възможността да учи специалност, която харесва и да завърши висше образование.
Истината е, че аз никога не съм се чувствал свързан с или привързан към България. Занимавал съм се с аматьорски театър 12 години и съм пътувал по света от много малък, видял съм множество различни култури и съм се срещал с много хора от различни краища на света. Винаги съм се чувствал гражданин на света и не съм харесвал етикетирането или заклеймяванията.
Определям себе си като цисджендър мъж с бисексуална ориентация, за което знам буквално от 7-годишен и като такъв не мога да кажа, че ми е било супер лесно по отношение на хомофобията, омразата и дискриминацията в България. Но никога не ми е било пречка да бъда напълно себе си и да отстоявам себе си и това, в което вярвам – а именно, че всеки има правото свободно да обича, да изразява себе си и да бъде какъвто поиска, стига да не пречи или вреди на другите. Винаги съм бил и ще бъда част от ЛГБТ+ общността, независимо дали това е по-трудно в България или по-благоприятно в Испания, където живеем в момента със съпругата ми в прекрасната Барселона.
Давам си сметка, че навярно рядко се среща бисексуален мъж, който е женен, та ще си позволя да разкажа по-подробно за миналото ми и моето осъзнаване. Още от много малък знам, че изпитвам привличане и към двата пола – винаги съм харесвал както момчета, така и момичета. В първи клас много харесвах най-добрия си приятел и исках да го държа по-продължително за ръка (когато се нареждахме в редичка по двама), но на него му беше неудобно и не искаше… В трети клас изготвих “брачен договор” за момичето, с което бяхме гаджета и дори ѝ бях подготвил пръстен от Южна Корея, който беше за нашия “годеж”. Някъде по това време помня и как бях силно запленен от някакъв репортаж по тогавашния Канал 1 за транссексуални и ЛГБТ хора – знаех, че аз съм част от тях.
Любовта винаги е била много важна за мен и в живота си съм обичал много и мен са обичали. И винаги съм смятал, че е напълно нормално (и все още смятам) да харесваш и желаеш някого независимо от пола му. В тийнейджърските години, когато вече “бушуват хормоните”, тези чувства се засилиха. Започнах връзка в 8/9 клас с едно момиче, чиято най-добра приятелка ми сподели, че ме харесва. Всичко беше супер, но не след дълго експериментирах и се влюбих пък в едно момче, което за нищо на света не искаше никой да знае за нашите отношения (и до ден днешен не знам защо). За мен беше отвратително, че трябва да се крием и да не казваме на никого какво се случваше помежду ни. Междувременно момичето, с което бях започнал връзка доста се разстрои и дори вбеси до степен, че не ми говореше в продължение на цели две години (и навярно с право…). После аз се разочаровах и огорчих от момчето, което предвид моята откритост и честност беше сериозно “застрашено от разкритие” (поне аз така си мисля), и реши да прекратим всякакви отношения. След двете години мълчание на момичето, което все пак харесвах, започнахме бурна емоционална и физическа връзка (към 10-ти клас) и бяхме доста щастливи заедно.
Но при мен все изникваха две належащи теми в съзнанието ми – за момчетата (които също харесвах), както и за Бог (кой е Той, как да Го достигна и т.н.). Тези фактори, както и преместването на цялото ми семейство в София след гимназиалните години спомогнаха за прекъсване на връзката ми с момичето. Чак когато бях първа година в университета разказах открито на семейството си за това, че съм бисексуален и че изпитвам привличане и към двата пола. Беше им тежко в началото – моето семейство е от невероятно любящи, грижовни и интелигентни родители и пет години по-голяма от мен прекрасна сестра, но им беше трудно да приемат фактите. Сестра ми по-бързо “преглътна” различността ми, но на родителите ми им отне доста време.
През 2010 г. за първи път отидох на Прайд и макари с притеснения от омраза и хомофобия от страна на масата беше страхотно преживяване. От тогава насам винаги съм участвал като доброволец или поне като част от шествието. Винаги е било важно за мен да се боря за правата на ЛГБТ+ хората защото за мен няма нищо ненормално и неестествено човек да обича, независимо от пола. По-късно в университета имах най-сериозната си и дълга (две години) връзка с едно прекрасно момче пианист от музикалната академия. За него нашата връзка беше голямо изпитание, защото той никога не е бил открит като мен, а аз никога не съм криел кой съм, какво и кого харесвам и защо. За разлика от мен за него не беше нормално да показваме чувствата си и връзката си на открито, но аз като че ли му помогнах да се поотпусне и да приеме себе си повече, да се разкрие пред майка си поне и т.н.
Няколко години след като бях завършил семестриалното магистърската програма по клинична психология в СУ, проявих силен интерес към мормоните и тяхната Църква – Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Там чувствах, че съм намерил своето място и път към Бог и не след дълго се кръстих, с което се промени целият ми живот (вярвам за по-добро). След две години се появи и моята вечна спътница (не само за този живот, но и за вечността), с която се оженихме буквално без да се познаваме, само три месеца след като се запознахме, през 2015 г. – един от най-щастливите моменти в живота ми. Запознахме се в нейния роден град Пловдив, където тя беше само за три дена да види близки и приятели; иначе и двамата сме от същата Църква и споделяме еднакви християнски ценности. Наблягам, обаче, че не дискриминираме никога ЛГБТ+ хора и правото им да се обичат.
Относно заминаването ми за постоянно извън България – моята житейска история, път и странствания след като се ожених са буквално на немил-недраг. Първоначално заминах за Гилфорд, Англия (малко градче на 40 минути с влак от Лондон), където беше университетът на съпругата ми. Издържах само 4-5 месеца там (от януари до май), тъй като не можах да си намеря хубава работа и се чувствах отвратително. Всички приказки за прекрасната Англия с много възможности, че оценявали труда и способностите на хората, както и че били супер толерантни ми се видяха смехотворни и дори налудни, тъй като аз срещнах точно обратното (за жалост!). „Почуках на доста врати“, както се казва, за краткото ми време там, но уви съдбата като че ли не беше отредила да се отвори нито една за мен.
През 2016 г. се върнах в България и започнах добра, стабилна работа, но беше трудно да поддържаме наскоро сключения ни брак. Никак не е лесно да имаш връзка, дори брак (!) от разстояние или онлайн само… Но издържахме и това препятствие и след близо една година, през 2017 г., решихме да пробваме късмета си да живеем в Испания, което всъщност беше идея на жена ми. Тя по никакъв начин не виждаше това да се завърне в България, въпреки доста добрите възможности, които аз имах там. През май 2017 г. отидохме за една седмица на почивка в Барселона и на шега кандидатствахме в една международна фирма за работа – аз с немски език, тя с английски – и още на същия ден ни се обадиха, че ни взимат. Всичко това се случи супер бързо в рамките на седмицата, която бяхме взели за почивка там, като дори успяхме да си направим нужната регистрация в общината и извадим първоначалните документи необходими за работната оферта – и всичко това без да говорим дори грам испански! Взехме спонтанното необмислено решение да приемем работните ни оферти с начални дати след няколко месеца и така официално се преместихме да живеем и работим тук, в Барселона, през юли 2017 г. – буквално като на шега. Впоследствие осъзнах, че това е едно от най-яките неща, които съм правил и най-добрите избори – много обичам Барселона!
Но историята съвсем не приключва до тук. Милена (съпругата ми) завърши образованието си в Англия през 2018 г. и макар Барселона да е прекрасен град, за година и половина не успя да си намери нова добра работа (заради образованието ѝ се наложи да напусне преждевременно предната работа, която започна 2017 г.) и взехме тежкото решение да „опитаме късмета си“ отново в Лондон, където тя е прекарала почти половината си живот. Преместихме се там в края на 2019 г. За съжаление ситуацията с Брекзит, а скоро след това и пандемията от януари 2020 г., никак не спомогнаха за успеха ни там и за мое огромно облекчение и радост (никак не обичам Англия и не бях щастлив, че напуснахме Барселона) през август 2020 г. се върнахме в Барселона. Сега и двамата работим (аз като анализатор на данни с немски език в Apple, а тя като специалист по хотелите-партньори с български и английски език в Booking.com), чувстваме се прекрасно и нямаме никакви планове да мърдаме оттук скоро. Вече караме седмата година от брака ни, нещата са по-улегнали, опознали сме се, обичаме се силно и се приемаме такива, каквото сме!
На новото място имате ли приятели, сексуални партньори, романтичен партньор, семейство, деца? Посещавате ли социални ЛГБТИ+ места? Лесно ли беше да си ги намерите?
Тук в Барселона всичко е много цветно, много шарено, хората са изключително сърцати, топли и приветливи. През 2018 и 2019 г. участвахме на Барселонския прайд и беше страхотно. Тук нямам никакви проблеми да изразявам себе си свободно. Аз винаги съм имал доста екстравагантен, така да се каже, стил на обличане и аутфит и съм изключително щастлив, че тук съм спокоен и сигурен, че няма нужда да мисля дали може да ми се случи нещо навън, заради това, че нося дамски чанти и една камара гривнички и бижута по себе си. Хората са свободомислещи, усмихнати и помагащи се. Това е поне моето впечатление и усещане.
За жалост, не мога да кажа същото за Лондон и Англия. Да, и в Лондон има дългогодишна история на ЛГБТ+ общността, но честно казано за мен е по-важно каква е атмосферата като цяло, хората, енергията, и аз на 100% (че и повече!) смея да заявя, че предпочитам и харесвам живота на ЛГБТ+ общността в Барселона. С жена ми сме посещавали множество изложби, галерии, събития и т.н. свързани с ЛГБТ+ живота и хората. Любимото ни курортно градче е Ситжес – на 40 минути с влака от Барселона – което се води испанското Сан Франциско, тъй като там има огромна ЛГБТ+ общност и доста оживена среда за ЛГБТ+ хората. Много сме се забавлявали на различни ЛГБТ+ фестивали и събития в и покрай Барселона!
Чувствате ли се по-добре във финансов и професионален аспект?
Не мога да отрека, че животът ми в София беше по-лесен – като че ли по-малко работех и си живеех доста добре. Сега в никакъв случай не живеем зле, но работя доста повече – това е безспорен факт. За щастие, в момента и двамата имаме хубави и сигурни работи, които ни удовлетворяват. Това, разбира се, не е маловажно, но за мен е по-важно как се чувствам, какви са хората, и каква е средата. А точно тези неща изключително много ни харесват тук и плановете ни засега са да останем в Барселона. Надявам се след време да си направим свой бизнес, дори да е скромен, да си вземем жилище и да прекараме едни щастливи старини заедно тъкмо тук в Испания.
Чувствате ли се по-свободни от хомофобия?
Да, определено. Както споменах, бях шокиран, че именно в Англия (дори Лондон), бях доста потиснат в това отношение и като че не можех да бъда себе си, да изразявам себе си напълно. В София и България пък постоянно ми се налагаше да се боря за правата на ЛГБТ+ хората, да обучавам другите на толерантност, приемане и разбиране, да насърчавам и подпомагам разкриването (coming-out) на бившия ми дългогодишен приятел пред майка му и все такива едни тежки, трудни неща. Трудностите не ме плашат, но често се чувствах като че ли блъскам главата си в стената. Като че нещата, които правех нямаха особен резултат или се обезсмисляха рано или късно. Не може с едно щракване на пръсти да се промени манталитета и нагласите на цял един народ.
Тук в Барселона се чувствам „у дома“, себе си, и на мястото си. А какво по-важно от това? Разбира се, на мен ми е доста по-лесно по отношение на хомофобията, тъй като съм женен, но не мога да не спомена тук изключително важната роля на моята наистина невероятна съпруга, която обичам с цялото си сърце. напълно ме прие такъв, какъвто съм от първия ден, в който й се разкрих и не спира да ме подкрепя и разбира в този аспект на моята личност (макар че си давам сметка, че едва ли ѝ е много лесно).
Поддържате ли връзка с хора от родното място, прибирате ли се? Липсва ли ви нещо и ако да – какво/кой?
Единствените неща, които ми липсват от България са театърът (!!!), както и приятелите и близките ми там – а те са много! Поддържаме връзка онлайн и им пращам картички за Коледа всяка година. Аз си имам традиция и като наближи декември започвам да творя колажи и майсторя картички и арт-писма, които изпращам до България, а и не само (майка ми и сестра ми с нейното семейство живеят в САЩ вече повече от десет години). Но аз вярвам в това, че истинските приятели си остават завинаги такива, независимо дали се виждате всеки ден или веднъж на 10 години. От значение е не къде живееш, а как живееш и какво е на сърцето ти. Всичко друго е вятър и суета на суетите. Не се прибирам често в България, особено след пандемията, а и нямам такива намерения. По-скоро искам да науча перфектно испански език и след пет години, живот и здраве, дори да взема испанско гражданство (което означава, че ще трябва да се откажа от българското).
Сега живеем в динамични и странни времена и малко неща се знаят със сигурност, но без съмнение знам, че не бих променил нищо от това, което ми се е случило и пак да повторя – не мястото е толкова важно, колкото какво е на сърцето ти. А каквото и да е то, ако е добро и красиво – трябва да се следва!