Вики е на 30 и няколко години и живее в Денвър, САЩ. Разговарях с нея на 5 август 2021 г.
БГ: Разкажи ни къде си сега, кога замина, по какви причини?
В: Дойдох в САЩ през 2007 година по най-баналния начин – на студентска бригада. Тогавашната ми най-добра приятелка учеше в Лас Вегас и планът беше да си направим едно невероятно лято там. Нямах никакви амбиции или афинитет към Щатите, просто така стана. Тогава бях на 19-20 години и естествено Вегас много ми хареса и реших да остана. Започнах да си оправям документите, за да остана легално, което отне може би пет години, през които нямах право да напускам Америка. Прибрах се в България чак през 2012 година и честно казано беше голям културен шок. Много неща не ми харесаха, макар че имаше и големи промени – аз напуснах точно когато влязохме в Европейския съюз и за пет години имаше много позитивни промени. Но обществото ми се стори тесногръдо и не останах с добро впечатление. Тогава вече се бях осъзнала, имах си и приятелка, която е настоящата ми съпруга, и гледах на нещата по съвсем различен начин.
БГ: А какво работеше през този период докато си чакаше документите?
В: Ами в началото работех главно в ресторанти, дори в един български ресторант във Вегас. След това срещнах Лорън, съпругата ми, която тогава учеше там, но след това реши да се върне в Денвър и аз се преместих с нея. И тук работех в един ресторант пет-шест години, но успях да се изкача по стълбицата и станах корпоративен трейнър. Та и в момента се занимавам с learning and development (учене и развитие – бел. ред.). В най-общи линии отговарям за всички обучителни материали и курсове в компанията и в същото време създавам план за професионално развитие на служителите, за да се ориентират към това, което най-много им харесва или в което са най-добри. Благодарение на този опит в хранителната индустрия придобих много умения, защото работя с много и различни хора – както клиенти, така и служители – и съм много доволна. Мисля, че всеки трябва да работи поне за малко в сферата на услугите, за да се научи хем как да бъде гъвкав, хем как да комуникира с хората.
БГ: Когато се уговаряхме за интервюто ми каза, че работиш в българско работно време – защо?
В: Фирмата, за която работя е базирана в България. Но да дам малко предистория. В Денвър съм от 2011 г. Животът тук има много преимущества, но е и доста по-забързан и стресов. И по едно време ми писна и реших, че искам да пътувам. С Лорън си вземехме почивка и през април 2017 година тръгнахме да пътуваме из Азия, Европа, насам-натам – около една година нон стоп. Напуснахме работите си, продадохме каквото имущество имахме, дадохме къщата си под наем, събрахме каквото имаме в две раници и потеглихме. Цялото това изживяване беше невероятно в личен план – даде ни много различна перспектива за света и за това какво искаме от живота. Аз специално осъзнах, че макар професионалното ми развитие да е от голямо значение, не е главната ми цел в живота. Осъзнахме и, че искаме и сме готови за следващата стъпка, а именно да създадем семейство и да добавим още един член, който този път да не е четири крака. Решихме да имаме дете и да започнем репродуктивни процедури, но в България, защото там е много по-достъпно. В Щатите здравеопазването не е безплатно, а в нашия случай, един опит ин витро е между 14 и 20 000 долара. А обикновено трябват между шест и седем опита, така че около 100 000 долара. Инсеминацията е малко по-евтина, но пак доста пари. Докато в България, в частна болница като Щерев, ин витрото мисля, че беше 2 000 лева. Та чисто финансово нямаше как да си го позволим в САЩ, тъй като тук и здравните ни застраховки не покриват такива неща.
И останахме в България, уж за три-четири месеца докато траят процедурите, но взе че ни хареса. Аз си намерих работата там, в компанията, в която и сега работя, и останахме – година, две, и накрая станаха три. През март тази година се прибрахме в Щатите, тъй като Лорън работи за американска компания където я повишиха, а на новата позиция нямаше как да работи отдалечено. А пък моята компания ми даде опцията да работя отдалечено – аз много си харесвам работата, много съм доволна от условията, които ми предлагат – и решихме да си разменим ролите. Тя в България работеше на американско работно време, а сега аз в САЩ работя на българско работно време. Има си и предимства, и недостатъци: започвам работа към 2-3 часа сутринта, но пък целият ден ми е свободен и успявам да прекарам време с дъщеря ни, иначе просто няма как.
БГ: Тъкмо щях да те питам… и какво стана с ин витрото, явно е било успешно?
В: Да, ами значи ние се прибрахме в България през 2018 година и започнахме процедурата. А в България не можеш да започнеш директно с ин витро – трябва да има четири опита с инсеминация първо и ако те не са успешни, тогава може да се започне с ин витро. Не знам дали това е по закон или е изискване от клиниката, която ние избрахме. И започнахме. Първо искам да кажа, че съм много доволна от целия екип на Щерев, защото беше напълно ясно от самото начало, че ние сме двойка – аз присъствах на всичките консултации, превеждах… лекарките се държаха много професионално, обясняваха ни всичко, говореха на английски колкото можеха… изобщо беше много позитивно отношението им и не усетихме никаква дискриминация.
Първият опит не беше успешен – аз и не очаквах, но Лорън го прие по-тежко. След това трябваше да се направи и едно друго лечение, което отне няколко месеца. И така, мисля, че беше през юни месец 2018 година, те ни казаха, че можем да направим втора инсеминация, но и че шансовете за успех са много малки, тъй като след това лечение не могат да ѝ дадат хормонални бустери. Ние все пак решихме да го направим. Избрахме донор на база височина – това ни беше изискването (смеем се)… е гледахме и другите неща, които бяха описани, но като цяло много бързо го избрахме и много естествено се случиха нещата. Те ни казаха да не се надяваме много, но то пък стана и Лорън забременя. И така се роди Аделин, която сега е на две години и половина.
БГ: И как беше да живеете в България като две жени с дъщеря – законодателно, социално?
В: Законово, нещата са голяма каша. Ади дори се роди в САЩ, защото в България нашето партньорство от САЩ не се признава. И ако Лорън роди в България, въпреки че е американска гражданка, детето ще получи български акт за раждане – така е по българските закони. Което означава, че мен няма как да ме впишат като втори родител. И когато трябва да се издаде американски акт за раждане, тъй като детето няма да бъде български гражданин, а американски, те няма как да ме добавят – по американско законодателство те просто преписват от българския в американския акт за раждане. Та мислехме всякакви опции, Лорън щеше да се води като самотна майка и всякакви такива, но накрая решихме, че по-добрият вариант е тя да се върне в САЩ и да роди тук, тъй като тук имаме законови права и аз мога да бъда вписана в акта за раждане като пълноправен родител. И специално в нашия щат, в Колорадо, няма нужда да минаваме през процедура по осиновяване, което също е трудоемко и стресово.
И така Лорън се прибра през януари 2019 година, а аз малко след това, и тогава сключихме брак. Дотогава се водехме в domestic partnership (семейно съжителство) и нямаше нужда да имаме брак. Ние имаме обща къща, общи финанси и за тукашното законодателство сме пълноправни партньори. Но заради това, че щяхме да имаме дете, и за да сме сигурни, че и моите права ще бъдат уредени, решихме да сключим брак. И го направихме буквално една седмица преди малката да се роди.
Аз съм с двойно гражданство и за мен няма проблем да пребиваваме и тук, и в България, но на Лорън ѝ трябва виза, за да живее в България повече от три месеца. Та като се прибрахме в България, трябваше да извадим виза не само на нея, а и на малката, и макар аз да нямам абсолютно никакви права като родител в очите на българското законодателство, все пак трябваше да подпиша документ, че съм съгласна тя да има виза. Много е странно, защото тя не може да вземе гражданство или виза чрез мен, но аз за всичко трябва да дам съгласие. И то беше голяма хамалогия, защото тук в Щатите нали и всичко трябва да е полово-неутрално и когато те записват в акта за раждане, ти имаш право да си избереш дали да си майка 1, майка 2, баща 1, баща 2, или родител 1, родител 2, даже ако исках щяха и баща да ме напишат. И ние избрахме да сме родител 1 и родител 2.
И тогава, с помощта на Венета и Деница от организацията „Действие“ подадохме документи в общината в София, за да може на Ади да ѝ се издаде акт за раждане въз основа на това, че единият от родителите ѝ е български гражданин, което си е описано в българската Конституция. В семейния кодекс обаче брак може да има само между мъж и жена и в Общината – поне доколкото разбрах – буквално са ме проверили във Фейсбук и са разбрали, че аз не съм биологичната майка, и започват да ми търсят произход. Което вече е дискриминация, защото ако аз и ти бяхме отишли, дори ти да не си бащата, или аз да не съм майката на детето, никой няма да ни задава въпроси и да търси биологически произход. При мъж и жена стига само акта за раждане, но когато са две жени става проблем.
И от Общината ни отказаха, държаха се зле с нас… Имаше някаква опция да ме запишат като самотна майка и само аз да съм в българския акт за раждане, но накрая се оказа, че нищо от това няма да се случи. След като получихме отказ заведохме дело срещу общината и тяхното решение. Та в момента сме в процес на разглеждане на делото за акта за раждане – първо беше в Административен съд в София, оттам ни дадоха отказ, ние обжалвахме и стигна до Върховен административен съд, които пък казаха, че решението на софийския съд не е правилно въз основа на някакви бюрократични неща и им го върнаха. Сега има нов екип, нов съдия и очакваме нещо да се случи.
Честно казано, не смятам, че нещо ще се случи, но е добре да има някакъв шум и се надяваме, че дори и за нас да няма положителен ефект, поне да дадем пример на други да си търсят правата и да има повече такива казуси. За да се види, че нещо трябва да се случи. Надявам се и Европейският съюз да ги натисне някак, защото това не окей – те са моето семейство и ако идем примерно в Испания, където еднополовите бракове са легални, няма проблем, а в собствената ми страна не мога да се прибера със семейството си.
Другото дело, което водим е за смяната на името, тъй като когато се оженихме аз приех фамилията на Лорън. И реших да си сменя името и в България понеже, както казах, имам двойно гражданство и два паспорта – с две различни имена. Отказаха ми, защото съм нямала достатъчно доводи поради които да си сменя фамилията. Та и това дело обжалваме.
БГ: (смея се) Ти като във филмите – имаш паспорти с различни имена…
В: Ами и аз това казах на съдийката – че мога да вляза в страната с едно име и да изляза с друго. Но явно само аз си мисля, че това е причина да си сменя фамилията по документи.
Иначе и процесът по изкарване на визи за малката и Лорън беше доста сложен. Голяма бюрокрация – бяха ни върнали документите заради това, че на едно място сме написали нула, а на друго – нула процента. Което отново, нали… нула процента си е нула… но защото на другото място нямало знака за процент и било фалшива информация… но да не влизам в подробности. Беше и скъпо, защото за да можеш да попълниш всички тези документи правилно, а и изобщо да знаеш какви документи са необходими, си ти трябва адвокат, който се занимава с това. Самите служители в Отдел „Миграция“ са изключително груби и доста стиснати ако имаш въпроси или нещо е неясно. Както на много други места в България се очаква сами да си намерим информацията или магически да сме наясно със закони и всякакви подобни. Да не споменавам, че до скоро и формулярите бяха само на български – това в Отдел „Миграция“, който работи само с чужденци… колко от тях говорят, четат и пишат на български? Та и това ни беше писнало, защото всяка година не знаехме дали можем да останем в България за още една година и просто не можехме да си правим планове. И така – когато повишиха Лорън изобщо не се замислихме.
БГ: Ужас, аз наивно си мислех, че за хората от трети страни ако си имат доход и ако някой българин гарантира за тях няма проблем.
В: Да и аз така си мислех, но не. Напротив, даже е още по-сложно, много често ни питаха „ама тя като е американка какво прави тук, защо иска да живее в България?“ Е все пак това е България, винаги има опции, но като цяло е сложно.
Иначе откъм социален живот, ние живеехме в София и нямам никакви оплаквания. Имало е моменти, в които много сме усещали хомофобията… като бяхме на откриването на книгата на Действие „Смелостта да бъдеш“ буквално бяхме заобиколени от скинари. Имаше полиция, но теб те е страх, защото можеш да се качиш в таксито, те да те проследят до блока и да те смачкат от бой. А на работа от самото начало всички знаеха за Лорън, след това и за малката, дори получих бонус „бебе“ когато тя се роди въпреки че аз не съм биологичната майка. Родителите ми също много добре го приеха. Е, в началото, някъде 2008-9та, когато казах на майка ми тя беше такава нали, редовния въпрос „и какво, аз сега внуци няма ли да имам?“ Но когато заведох Лорън в България през 2014 година и се запознаха много си паснаха. Лорън обича шопска салата, ракия… баща ми я води при някакви съседи, които правеха домашна ракия и на нея много ѝ хареса. Та до голяма степен решихме да останем да живеем в България заради нея.
БГ: Защото ѝ харесва да пие ракия с баща ти…
В: Общо взето да. Аз ракия не обичам, но няма да забравя как веднъж бяха на няколко ракии и аз трябваше да превеждам, защото баща ми не говори английски, а тя не говори български и целият им разговор беше напълно безсмислен.
Шегувам се естествено. България и българите сме много гостоприемни и хубави хора, трудно е да не ни харесваш (смее се). Лорън се влюби в хората, традициите, природата, храната… и да, ракията.
БГ: А как е животът ви в Щатите? Виждам зад теб (на видео разговора) една китна къща от покрайнините…
В: Ами преди да идем в България, много ми допадаше животът в Щатите. Никога не съм се чувствала дискриминирана на база сексуалност. Иначе на база чужденец е имало някакви въпроси „ама откъде си, къде е България…“ Аз даже по едно време започнах да се шегувам и да казвам, че България е между Германия и Китай – то не е лъжа, нали, там е… (смеем се) Или казвах, че съм родена в Тексас, но имам говорен дефект… Но като цяло хората са доста положително настроени – повечето не знаят много за България; някои знаят де, или имат приятели от България.
Но малко ми е писнало от самия начин на живот. Тук животът е доста забързан, нивото на стрес е много високо, поне в сравнение с България или с това, което аз искам. Като живеехме в България ми се стори много айляк в сравнение с тук. Някои приятели се оплакваха от много работа и аз им казвах „пф, това нищо не е“.
Та сега като се върнахме тук доста неща ми липсват. Аз нямам много социални контакти, а и тук хората са по-затворени, особено сега покрай ковид. Докато в България, знаеш, дори и във вторник в два часа следобед можеш да намериш някой да отидете да пиете кафе. А и с работата ми, в България стандартът ми на живот беше доста висок и не съм се сблъсквала с проблемите, с които много други хора там се сблъскват. Изкарвах доста пари и бях малко като чужденец в собствената си страна – понеже и доста време не бях живяла там и гледах на всичко с нови очи. Може би представата ми за живота в България изглежда нереална за други хора, но на мен наистина ми допадна… хубав микс между Щатите и Азия. Хем има всички удобства и възможности, които модерният свят предлага, хем начинът на живот е доста по-спокоен в сравнение с Щатите.
Смачка ме това, че законодателно всичко е много тежко. Нашите дела достигнаха до медиите, бяхме интервюирани от BTV, БНТ, радиото и така нататък и малко или много бяхме в публичното полезрение. Никой не е бил груб „в лицето ми“, но ако погледнеш коментарите във Фейсбук под някоя от статиите, просто са ужасни и честно казано целият този хейт ми се отрази много зле психически и по едно време си казах „стига вече, действаме си по делата, но повече никакви медийни изяви“. Сега като напуснахме България ми липсват приятелите, семейството, защото всички са там, а и както казах, социалният живот е по-лесен.
БГ: А на Лорън липсва ли ѝ нещо – ракия, баница, домати…
В: Ами тя прави много хубава баница, та баницата не ни липсва, но да, и на нея ѝ липсва начина на живот. Тук просто нямаме време – тя работи от 7:30 сутринта до 16:30, след което се прибира и се занимава с малката. Аз когато съм на работа съм с малката през деня и си лягам рано, към 7-8 вечерта и почти не се виждаме. През седмицата е трудно да имаш някакви социални контакти, защото нашите приятели работят от понеделник до петък, и е трудно да се виждаме, примерно да ходим на вечери. А пък и ние се преместихме, купихме тази къща, трябваше да направим уж малък ремонт, а той се превърна в огромен ремонт… Откакто сме се върнали тук не сме се спрели и може би и това влияе на възприятията ни за живота в Америка.
БГ: Явно и в САЩ, и в България животът си има и хубави, и лоши страни. Ако в България се признаваше бракът ви и така нататък, ако законовите страни бяха уредени, бихте ли се преместили пак да живеете там?
В: За момента не. Най-вече заради малката. Притеснявам се как би била възприета с две майки. Направи ми впечатление, че младото поколение са доста по-широко скроени, много по-добре възприемат нещата. Но има и други де – много от скинарите, които видяхме също бяха млади момчета. Когато родителите имат закостенели разбирания и са хомофобски настроени е нормално и децата им да бъдат такива. Не че и в Щатите няма хомофобия, но е много по-слабо изразена. Денвър е доста прогресивен град и смятам, че за малката е по-добре да израсне тук. Нека завърши образованието си тук и някой ден сама ще избере къде да живее.
А и сега като мога да работя отдалечено, мога да се прибера в България за три или шест месеца, докато ако имам работа в Щатите, това няма как да стане. Така и тя може да се прибира с мен, поне за три месеца, защото толкова може да стои без виза, и така да усети живота в България. Защото едно е да отидеш на ваканция за една-две седмици, а друго е да живееш там по малко всяка година. Просто ще има повече опит и ще има по-добра представа за живота в България. Ще знае български…
БГ: Поддържате ли връзка със семейството ти?
В: Да, говорим си всяка седмица, а Ади често и сама иска да звъни на баба си, те бяха много близки. Виждаме се и със сестра ми и с племенницата.
БГ: Тъкмо щях да питам, Ади говори ли български?
В: Е тя е на две години и половина, „говори“ е силно казано. Тя че говори, говори, но то не е точно език, ти не би я разбрал. Но аз ѝ говоря на български, а Лорън на английски. И когато бяхме в България тя ходеше на ясла и беше прихванала много български думи, почти нищо не казваше на английски. Откакто се прибрахме тук, продължава да си казва думичките на български, които знае, но не научава нови. Разбира всичко, което ѝ казвам, но ми отговаря на английски или на някакъв микс между двата, примерно „I want вода“. Много се надявам да не загуби българския си, но ако не успеем да се приберем скоро, може и да го забрави.