Ники е на 42 години и е роден в Плевен. Сега живее в Окланд, Нова Зеландия и работи като контрол по качеството в SAP. Разговарях с него в края на месец юни 2021 г.
БГ: Разкажи ни кога замина извън България, по какви причини, къде отиде, къде си сега…
Н: През 1999 г. отидох в Америка на студентски лагер. Прекарах три месеца там и реших да остана. Записах се да уча във Флорида, защото това беше единственият начин. Завърших университет там през 2005 г. и през март 2006 г. се върнах в България. Продължих да работя за американската компания, за която работех още от 2002 г., а през 2008 г. започнах работа в SAP в София. След това получих зелена карта за САЩ и през 2010 г. напуснах SAP, и се върнах там заради зелената карта. САЩ обаче вече не ми беше чак толкова мечта – като отидох там не усетих това, което бях усетил първия път там. Прекарах само няколко месеца, след което се прибрах в България.
И пак ме загложди нещо да емигрирам. Тогава имах приятел в България и се чудех как можем да заминем някъде заедно, в коя страна… Възможностите бяха Австралия или Нова Зеландия. За Австралия се оказа много трудно. За Нова Зеландия не знаех нищо, но изглеждаше сравнително лесно. С приятеля ми бяхме на море през лятото на 2010 г. и аз там от морето подадох expression of interest (заявление – бел. ред.). Те пък взеха че ме изтеглиха още на първото теглене следващата седмица (всеки две седмици се разглеждат кандидати, които отговарят на дадени условия и се поканват на интервю за жителство). , тъй като имах над минимума точки за имиграция. Започна се една кореспонденция с имиграционните власти там и така през март 2011 г. с моя приятел получихме жителски визи. Което е голям подвиг, защото повечето хора първо получават работни визи и чак като прекарат определено време в Нова Зеландия получават жителски, пък ние получихме жителски визи без дори да сме живели там. И на 31 май, малко преди полунощ, щастливо кацнахме в Окланд – за първи път, никога невиждали страната… Намерихме си квартира и така… започна новият ни живот.
БГ: Каза, че си заминал заедно с приятеля си. Това значи ли, че поне една от причините да заминете е била това, че в България е по-трудно да живеете заедно като двойка?
Н: Да, това е една от причините. В България е имало моменти, когато съм се чувствал физически застрашен. Не мога да живея в държава, в която се чувствам застрашен без да съм провокирал никого с нищо – да ме е страх да бъда нападнат или пък да бъда убит. Защото след като заминах четох за няколко случая в България на момчета в парка пребити до смърт. Това е просто недопустимо. Другото е, че все пак дори и да не си застрашен физически, просто да можеш да си себе си. Това също беше важно. Другото беше да е англоговореща страна. Можеше да заминем и за някоя европейска държава, но Европа е малко консервативна по отношение на имигранти. Тя не е чак толкова хомофобска, но като имигрант там винаги ще си някой друг.
В Нова Зеландия, повече от една четвърт от населението са родени извън страната и това, което ми харесва е, че са много отворени, има страшно голямо преплитане на култури, езици, религии… Важното е, че никой не може да монополизира дискурса какво е правилното и кое е най-важното, защото има толкова много гледни точки и всеки ги уважава и приема. Дори да не им харесва, хората приемат различието и това, което се случва около тях. И това ми направи впечатление на първата ми работа в Окландския университет – много разнообразен екип бяхме, освен мен имаше хора от Китай, Индия, Русия, Беларус, Словения и така нататък. А и сега в SAP от шейсетина души екип имаме май 12 националности – от къде ли не, от Азия, Южна Африка, Европа, Австралия, Русия и така нататък. И това е чудесно – това са хора, които са дошли да търсят късмета и щастието си и приемат мястото и хората, които са вече около тях.
БГ: А има ли някакви особености свързани с това, че си българин? Не непременно негативни неща, ами например да не знаят къде или какво е България, или да ти бъркат името… Знам, че си смени първото име…
Н: Да, смених си първото име тук, защото всички настояваха да ме наричат Николай, а пък аз все ги поправях, че съм Ники, и накрая си казах, дай да си го сменя (на Ник – бел. ред.). Тук е много лесно да смениш името си – беше май около 120 долара и попълваш един формуляр какво е старото ти име, какво искаш да е новото, регистрираш го и толкова. След това си вадиш нови документи за самоличност въз основа на този един лист хартия от държавата и след това навсякъде си си с новото име. После се опитах и в България да си го сменя, то съд, то не знам си какво… беше и скъпо и така нататък. Както и да е де, смених го и в България.
А това, че съм от България… хората питат като чуят акцента ми… като им кажа, че съм от България, ако някой знае нещо за футбол, споменава за футбол… Ако не знаят за футбол и не знаят къде е питат „къде е това?“ и аз им казвам. Някои улучват Европа, някои бъркат с Боливия. За Азия май никой не е предполагал още…
БГ: И на мен един тайландец веднъж, като казах, че съм от България, ми каза „Аа, Бербатов“…
Н: Сигурно е бил по-млад, на мен обикновено ми казват „Стоичков“. (смеем се)
БГ: Разкажи ни за социалния си живот в Нова Зеландия – имаш ли приятели, компания, ходиш ли на гей места…
Н: Аз не съм много по социалния живот, но ходих тук на парада… Както знаеш, Нова Зеландия не е много голяма, 5 милиона, а Окланд е най-големият град с около милион и половина души. Има един по-голям гей бар с дискотечка… Беше много интересно, че за първи път там ме заведоха четирима хетеро колеги от университета, защото аз нямах много познати. Така да видя как е. Иначе със сегашния ми партньор си имаме няколко групички гей приятели, някои от тях са китайци, с които ходим на обяди, вечери… Има една двойка руснаци и една двойка, които са бразилец и палестинец – и с тях се събираме на по раздумка и напитка, обикновено вкъщи. Аз вече не съм по дискотеки и барове, но винаги се радвам да съм в приятна компания.
БГ: Разкажи ни за партньора си и децата ви.
Н: Да, то много интересно как едно нещо доведе до друго… Запознахме се с партньора ми през октомври 2013 г. и около една година след това си купихме къща заедно. След около две години си казахме, че май е малко празна и се замислихме за деца. Присъединихме се към един форум за сурогатство, започнахме да ходим на срещи и така се запознахме с нашата сурогатна майка, която роди и двете ни деца. Та това е накратко. Сега пък се оказа, че старата ни къща е прекалено малка, понеже всяко дете си има стая, всички стаи бяха заети, и си казахме, добре сега ако дойдат роднини, ако дойдат баби и дядовци от България или от Тайван (партньорът ми е от там), къде ще ги настаняваме? И ей сега, преди една-две седмици (в средата на юни – бел. ред.) купихме нова къща и продадохме старата. И сега сме в новата къща – още разопаковаме.
БГ: Знам, че децата ви се казват Явор и Яна – защо ги кръстихте с български имена?
Н: Ами да ти кажа, не си спомням вече. Партньорът ми, Лонг, го предложи, по някаква причина, но не помня защо. Чудехме се, нали, как да ги кръстим… То всъщност с голямото дете, Явор, бяха имплантирани два ембриона в сурогатната майка и имената им щяха да бъдат Явор и Ясен. За съжаление, на Ясен му се размина да дойде на бял свят. Аз не знам защо бях решил с Я да бъдат всичките имена. А като дете в Плевен имах едни приятелчета Явор и Ясен, бяха братя, Ясен беше по-големият, Явор беше по-малкият… имах и много добър приятел съученик от гимназията, който се казваше Явор. Та от там Явор. А пък нали явор и ясен – две дървета, та така… И когато решихме да си имаме второ дете, момиче, се чудехме какво друго име с Я да измислим и решихме да е Янислава. Но пък тогава най-добрата ми приятелка в България роди момиченце и без да знае какво име аз съм избрал, кръсти дъщеричката си Янислава. (смеем се) И аз си викам, да, хубаво, че имаме един и същи вкус, но сега пък не искам и аз да кръстя дъщеря си Янислава, защото вече има една Янислава близо до мен. И пак започнахме да се чудим. Тук имаме една много добра приятелка Яница… Но накрая се спряхме на Яна. На китайски има срички „я“ и „на“, и си казахме, че така ще е лесно и на родителите на Лонг да произнасят името ѝ. Никой от родителите ни нямаше никакви претенции и предпочитания за имената, което ми беше много странно…
БГ: Липсва ли ти България, или нещо от България – храна, хора, отношения, природа…
Н: „Липсва ми“ е силно казано – не ми липсва, но бих се радвал. Не ме гони някаква носталгия, или да си мисля за български яденета и така нататък. Обичам българското лято, обичам храната, природата, селския туризъм, доколкото сме го правили – разходки из планини, да ходим по чукарите из Стара Планина, водопади, ала-бала. Имам приятни спомени, бих се радвал да ги изживея наново, но не на всяка цена. Липсват ми и българските гозби, тези простичките неща като мусака, боб и така нататък, защото тук ям почти само азиатска храна и ориз – картофи ям много рядко, а пък обичам. Но не бих си зарязал живота заради това. Защото най-важното за мен, и това, което ме държи тук в Нова Зеландия, е обществото.
Иначе тук има няколко семейства българи, с които се познаваме, не се виждаме много често, сигурно веднъж на няколко месеца. Има и едно българско неделно училище в Окланд – децата се учат да пишат на български, има народни танци, правят фестивали от време на време, такива неща.
БГ: Би ли се завърнал в България? Всъщност, имаш ли още българско гражданство?
Н: Имам, да. Дори мислех да правя постъпки и децата ни да получат българско гражданство, за да бъдат и граждани на Европейския съюз. Иначе българското гражданство няма кой знае какви други предимства, и за тях, и за мен. Аз винаги мога да се прибера в България като новозеландски гражданин, да видя роднини, родители, ако някой е останал жив, да видя страната, да я покажа на децата, да им кажа „ето от къде съм тръгнал“.
