Иван е на 32 години и живее в Кьолн, Германия. Използва също псевдонимите Angelica Summer и Ангелинa Летникова. Разговарях с него на 26 септември 2021 г.
Б: Ти беше написал една много силна история, в която разказваш за причините, поради които си напуснал България. Затова сега ми се иска да ни разкажеш повече за живота си в Кьолн. Да започнем с: какво правиш там?
И: В момента се занимавам основно с две неща. Едното е, че съм студент в Академията по медии и визуални изкуства (Kunsthochschule für Medien Köln). Там се занимавам с различни проекти, видео, пърформанс арт, уча и куиър теория, което е много интересно за човек като мен. Иначе в момента не работя – до края на лятото работех в едно училище като учител по английски по заместване – но се занимавам с музика.
Б: Каква музика?
И: Ами много ми е трудно да набутам музиката, която правя в някакъв стил – тя е малко електронно, малко ембиънс, блус, джаз… по малко от всичко. То е на ръба на пърформанс арт, но и концерт; не мога да работя в една конкретна чиста форма. Последните две неща, с които се занимавах този месец, бяха откриването на изложбата „1000 години CDU“ (CDU е партията на Ангела Меркел, Christlich Demokratische Union Deutschlands /Християндемократически съюз – бел. ред.) в галерията Mouches Volantes. Много политическа изложба.
Б: 1000 години??
И: Да, точно така. Идеята е все едно „ще видим и 1000 години с тази партия“ – че тя е супер устойчива, непроменяема, винаги едни и същи политики, че нещата не се движат в посоката, в която би трябвало… Все едно „1000 години ГЕРБ“ (смеем се).
Другото, което се случи съвсем наскоро беше, че участвах в един международен ембиънт фестивал, на немски се казва Zivilisation der Liebe, на български „цивилизация на любовта“. Той се провежда за десета или единадесета година в Кьолн. За втора поредна година свирих на него, заедно с моя приятел Емил, който свири на контрабас, а аз бях в моето драг алтер его Angelica Summer.
Б: Като спомена за CDU, днес са парламентарните избори в Германия и се очаква те да са на второ място. Та искам да те питам, следиш ли политиката в Германия, какво мислиш за CDU, какви са твоите надежди за изборите?
И: Ами немската политика ми е ужасно сложна, много по-сложна от българската. От четири години живея тук, но пак ми се струва супер сложно. Харесвам един кандидат на Зелените, Свен Леман, но не за канцлер, а тук на местно и регионално ниво, където аз живея. Той е млад и симпатичен и се застъпва за правата на ЛГБТИ хората, има идеи какво да се направи за климатичните промени и така нататък. И много се надявам да спечели. Иначе на национално ниво, имаме Лашет, Бербок, Шолц… От предварителните проучвания изглежда, че Буденстагът ще бъде много фрагментиран – никоя партия няма да има мнозинство – и ще бъде някаква мешавица от партии, които някак ще трябва да се споразумеят помежду си. Ние в България май не можем да си представим такова явление.
Б: Да, явно ще бъде като в България на последните два избора…
И: Да, нещо такова… За Зелените имаше много силна вълна преди няколко месеца, но сега явно популярността им се е понижила. CDU също няма да вземат много, но ще е прилично. Иначе какво си мисля за CDU и за Меркел… Аз съм с непопулярното мнение, че Меркел свърши много добра работа, но няма как да управляваш толкова дълго време и да си популярен. Все някога в нещо ще се спънеш. Например, една от моите критики е, че начинът, по който управляваше процеса по ваксиниране не беше най-експедитивният и адекватният. Та затова тя търпи доста критики. Аз много харесвам социалните ѝ политики и как се държа по време на кризата с бежанците. Но пандемията според мен беше тест за всички политици по цял свят – да се види реално как един политик се справя – и тя тогава започна да среща доста негативи.
Б: Да продължим сега към българската политика… Във Фейсбук често коментираш политически новини, тагваш политици и партии в постовете си, пишеш песни за тях… Защо продължаваш да се интересуваш толкова активно от българската политика?
И: Ами хайде сега пред тебе ще разкрия истинската причина за това, малко като магьосникът да си разкрие фокуса. Аз съм ужасно прагматичен човек. Може да изглеждам като човек на изкуството, но всъщност съм много прагматичен. И имам много конкретна цел, която много плаши хората в така нареченото дясно: да се легализира фактическото съжителство в България. Мисля, че това е нещо, което много хора в общността ни искат и им се върти като идея. Не казвам, че имам някаква гигантска аудитория за това, което правя, но си имам своя малка аудитория от хора, които се интересуват и следят това, което правя. Това се случи покрай кризата с коронавируса.
И тъй като в момента аз съм забележим по един или друг начин – отново казвам, някаква малка аудитория, но все пак – и използвам вниманието, което получавам, за да правя такива комедийно-сатирични материали, но понякога и сериозни неща. Преди няколко дни, на 30ти, беше годишнината от убийството на Михаил (Михаил Стоянов, който беше убит в Борисовата градина през 2008 година от група момчета, защото им приличал на гей – бел. ред.)… Забелязал съм, че се обръща внимание на тези теми, но винаги с отрицателен знак, като скандал, като нещо шоково… И единствената причина да се занимавам с българската политика е, че искам да видя как тя се добутва до там да се легализират еднополовите бракове, да се въведат квалифицирани състави по хомофобски и трансфобски подбуди в НК и да стане възможно за еднополови двойки в България да осиновяват деца.
В момента, в който тези неща се случат, ще спра да следя българския политически живот. Но на мен това ми трябва в момента, трябват ми тези хора. Щем не щем, не можем без политици. Половината ми приятели във Фейсбук са политици от различни партии и имам това желание да помогна с каквото мога от разстояние така че нещата да се оправят за всички мои приятели и познати, които живеят в България. Защото аз тук в Кьолн съм си супер, нямам никакви проблеми от тази гледна точка. Други проблеми имам, но не са свързани с хомофобия или поне не толкова директна и не толкова често.
Б: Какви проблеми имаш в Кьолн?
И: Ами те са разни чисто практически и логистични неща, с които човек се сблъсква като се премести в друга държава. Например, отне ми доста време да схвана немския манталитет. Немците влизат в конфликт и излизат от него по много по-различен начин. Ние в България сме винаги много на нож, много остро правим нещата – с обиди, с лични нападки… Докато те са доста дипломатични… в някакъв смисъл са директни, но се опитват да го направят по начин, който е щадящ.
Един друг проблем, който имам като артист, е нагласата, че нещата се правят по определен начин. Особено като се сблъска човек с немската бюрокрация – те не умеят да намират креативни решения на проблемите. Те си знаят, че има примерно един или два начина да се направи едно нещо – например в банка, или в някоя институция – и отвъд тези един-два начина нямат въображение. И аз от една страна се чувствам по-напред, от друга страна, обаче, чувствам, че трябва да се съобразя с това.
От практическите неща… чисто финансово тук е много по-различно. Аз сега живея в общежитие, но някой ден, когато трябва да се изнеса, ще трябва да давам, в най-добрия случай, 500 евро на месец за една стая. И това без сметките и дори не в някакъв хубав квартал. И човек вече трябва да мисли каква работа да си намери, за да може да се справи с тези практически неща.
Та това са част от трудностите тук, но то е така където и да живееш. Просто когато „порастваш на немски“ е малко по-странно, защото този език, който ти излиза от устата не е точно твоят език, а трябва на него да водиш разговори, да се аргументираш, да кандидатстваш за работа, да се представяш… Забелязал съм, че има нещо различно в начина, по който комуникирам на немски, на български, и на английски – има някаква промяна в начина, по който се презентирам.
Освен това, работата с деца съвсем не е най-лесната – децата тук са много диви, щури. Аз работех и по време на пандемията, а да работиш с маска в класната стая… трябва да викаш, за да те чуят, виждат ти се само очите, постоянно излизаха някакви нови правила от Министерството на здравеопазването, които объркваха и нас, и децата… Първо им беше позволено да стоят на двора без маски, а после не, и на двора трябва да са с маски. И ние трябваше наново да обясняваме… И изобщо, тук човек много често се сблъсква с някакви правила дето ако питаш защо, ти казват „ами така“. Пък аз винаги искам да знам каква е причината, а не да ми кажат „ами така е“ – това не ме устройва. Та това са някои от нещата, с които се сблъсква човек.
БГ: И как се презентираш когато говориш на немски? Каква е разликата от това когато говориш на български или английски?
И: На немски звуча доста по-рационален и разумен (смеем се). Има някакви моменти, в които си казвам „уау, колко отбрано и рационално казах това; ако беше на български, щях вече да съм изпаднал в някаква емоционална криза“. Много интересно. Явно нещо съм попил от тук. Е, пак изпадам в някакви филми и състояния, но по друг начин ги представям. Също така имам чувството, че на немски много ми се губи чувството за хумор. Имам си чувство за хумор, но на български, понеже си е моят език, успявам по-добре да го изкажа.
Освен това, повечето ми приятели, които са немци много държат да си говорим и на английски и вечно водим война на какъв език да комуникираме. И всеки път като успея да ги принудя целият ни разговор да е на немски, се чувствам като победител. Защото те са изкушени от това, че английският ми е добър, а пък аз съм изкушен от това, че немският им е роден език и научавам нови неща от тях.
Б: Да, аз в България живеех с един приятел, на който гласът му по принцип беше тъничък, но когато говореше на немски ставаше един такъв дълбок и мъжествен…
И: Ами то има една такава теория за лингвистичната персона. Тя гласи, че когато човек се наглася към една нова култура и нов език, все едно изгражда и нова личност, лингвистичната персона, която се проявява когато говори съответния чужд език.
БГ: Много интересно, не знаех това. Но да продължим, разкажи ми за приятелите си в Кьолн.
И: Имам четирима-петима много близки приятели. Те са много различни помежду си и нямат почти нищо общо, освен може би две мои приятелки, които имат допирни точки. Имам една много добра приятелка, Айрис, тя е музикант, със звучната фамилия Ламуйет. Тя е кабаре изпълнителка, пее опера, композира свои неща, има си собствени шоута… С нея се запознахме случайно на едно събитие, където всеки си представя нещата за петнадесет минути – отворена сцена. И тя дойде и намести рояла, на който трябваше да се свири така че да изглежда по-добре. И хем го направи, за да ѝ е по-удобно на нея, но и защото и аз трябваше да свиря, и ми беше много забавно, все едно спомогна участието и на двама ни. Оттам започна един разговор и сме неразделни приятели вече три години.
Също такава случайност ме срещна и с един друг много добър приятел, Марсел. Той работи наполовина като медицинска сестра, наполовина като стюардеса. Много е забавен, такъв фем гей с много пиперлив език. Винаги когато ми е било тежко и трудно… например когато миналата година преживях една тежка операция, той ме заведе на операцията, после ме взе от там, заведе ме да спя у тях. И понеже разбира от медицина, ми каза какви лекарства да искам лекарят да ми даде, защото те малко се дърпаха, искаха някакви други лекарства, та той много ми помага. Запознахме се на едно парти, което се казваше „Хомориентал“. Концепцията е, че пускат ориенталска музика, даже по едно време пуснаха Азис, което беше много смешно, идват мъже от Близкия изток с едни бради, едни ризи… Аз ходех там като Анджелика в целия си блясък, много беше забавно. Та там се запознахме с Марсел случайно и така от две или три години сме си много близки.
Имам и две много добри приятелки българки – Росица и Боряна. И двете са нескончаеми източници на добри съвети за живота тук в Кьолн. Много са ме подкрепяли и в музикалните ми изяви, и изобщо в живота. Имам и една друга много добра приятелка от предишната ми работа, Елън. С нея даже вчера се виждахме. Та така, приятелите ми са от много различни контексти, но са железни и забелязвам, че приятелствата ми тук не са 1 500, но пък са много стабилни и устойчиви и съм много признателен и благодарен, че тези хора са в живота ми. Те много оценяват това, което съм, аз също ги подкрепям в техните трудни моменти и винаги знаем, че ако нещо стане, обаждаме се един на друг, виждаме се, обговаряме нещата, подкрепяме се.
Б: А мъжете как са? Разкажи за своите романтични, сексуални връзки…
И: Ами впечатлението ми е, че понеже Кьолн е голям гей град, има голям и международен гей трафик. Тук има голяма концентрация на куиър хора, и най-вече на гей мъже. А където има много гей мъже, разбира се, има силен сексуален заряд, има много енергия, случват се много неща, много партита… Но това прави намирането на партньор за дългосрочна връзка малко по-трудно, защото човек се чувства изкушен – аз също познавам това изкушение, знам какво е – да експериментира, да се забавлява повече, и сякаш по-малко да се отдаде изцяло на един човек.
Това лято имах един много неуспешен опит за връзка, един от многото такива в Кьолнския ми каталог. Запознах се с едно много мило и симпатично момче, изключително интелигентен – за мен е адски важно един мъж да е умен, защото тогава намираме общи теми и това ме възбужда – който учи етнология, сега си пише докторантурата в университета в Наймехен в Холандия. Той наскоро се беше разкрил като бисексуален, дотогава не беше имал връзка с мъж, но се оказа и че страда от клинична депресия, което за мен беше голям шок. И нещата започнаха постепенно да се сриват, защото установих, че ми е много трудно да бъда с някой, който има толкова много емоционален багаж. Комуникацията ни беше много трудна. Имахме една голяма караница, след която стана ясно, че няма да можем да продължим връзката и скъсахме. И цялото ми лято мина под знака на тази раздяла. Доста ревах в стаята си, дори и на плажа, понеже бях на море в България. Много ми беше тежко. Но в крайна сметка мисля, че успях да изляза, преработих го, но ми трябваше известно време. Сега съм по-добре.
Имах някакъв рецидив, върнах се към другия си бивш приятел, Андрей. Започнахме да си пишем… все едно исках да заместя единия с другия в главата си… Някъде в интернет бях прочел едно такова забавно нещо „понякога вселената ти праща бившия ти приятел в живота ти, за да види дали все още си тъп“ (смеем се). Имах все едно някаква такава фантазия, че мога да заместя единия с другия, но вече се кротнах, излязох от това състояние и съм по-добре. И мисля, че стигнах до разбирането, че не е спешно точно сега да имам връзка; може би не е сега моментът и може би трябва да се концентрирам върху това да си намеря работа на пълно работно време и малко да си подредя главата, защото в момента не мога да жонглирам толкова много топки.
БГ: Да, не можеш да носиш две дини под една мишница, както се казва… Колко често си ходиш в България, с кого се виждаш там, липсва ли ти нещо или някой от България?
И: Прибирам се веднъж-два пъти в годината. Гледам да си ходя винаги за Коледа, това си е класика. Виждам се с нашите, с роднините, и с малко поокапалия ансамбъл от приятели – вече нямам чак толкова приятели, както преди… Имам един много близък приятел, най-близкия ми човек, Христо, с него се виждам всеки път. Но иначе нямам кой знае какъв социален живот, не се излива камион от хора да се виждат с мен.
Когато съм в Германия си говорим с нашите, виждаме се – сега има фейсбуци, вайбъри и какво ли не – но не е същото, не е толкова лесно да съединиш две действителности в една. Поддържаме връзка и ми липсват, разбира се.
Но ми е ясно, че на първо място за мен идва свободата, тя ми е приоритет – както чисто човешката, така и артистичната свобода. Това ми е най-важното. Тук в Кьолн се чувствам свободен, спокоен, пазен от закона… Някак си още като пристигнах се почувствах много по-силен като личност, никога не съм знаел, че съм толкова силен. Видях, че има начин човек да живее сигурно, да разгърне целия си потенциал. В предишния ми живот в България сякаш постоянно плувах срещу течението; а тук е като да плувам по течението. Естествено, че има трудности – животът в чужбина не е приказка на Братя Грим и ако някой си мисли „оо, той/тя се изнесе и мигновено разреши всичките си проблеми“, не е така; напротив, получаваш една огромна тепсия с „добре дошъл в нашата страна. Ето ти малко от нашите проблеми!“
Не е като да няма проблеми. Но аз съм благодарен, че мога да си напляскам лицето с десет слоя грим и да изляза в драг и нищо. Най-интересното, което ще ми се случи е да ме заговори някой мъж на улицата и да ми каже „здрасти, искаш ли да изпием едно?“ Никой няма да ме удари или напсува, или да ме нарани физически или психически – такова нещо тук няма. Еднополови двойки си ходят хванати за ръце, аз също съм ходил хванат за ръка с мои партньори, целували сме се… Имаме гей улица, на която си ходим… Не ми беше лесно да направя тази стъпка, да дойда тук, но определено мога да кажа, че си заслужаваше. И дори и ако можех да се върна във времето, пак щях да реша да се озова тук където съм сега.