А. Д. (името е псевдоним, който авторът избра за себе си) е на 40 и няколко години. Живее в страна от далечния изток, където работи като асистент в американски университет. Разговарях с него в средата на месец юли 2021 г.
БГ: Разкажи ни, кога напусна България, защо, къде отиде, къде си сега…
АД: Живея извън България вече половината си живот, мисля, че станаха 21 години. Живял съм в шест държави за повече от шест месеца. Първият път когато излязох се насочих към Западна Европа. Причината беше тогавашният ми партньор, който емигрира и аз го последвах. Та причината беше по-скоро икономическа, отколкото хомофобията. Това беше около 2000-та година, когато положението беше доста зле, нямаше много възможности. В новото място беше значително по-добре, от гледна точка на хомофобията. После ще се върна към това, но като цяло беше доста по-лесно да се свържеш с хора, да идеш на бар, да си намериш среда, навсякъде имаше флайери, информация…
След 20 години в чужбина мога да кажа, че и в двата аспекта – и професионално, и финансово, неща се получават – когато човек се труди и е упорит, има място за нас в чужбина и е доста по-добре, отколкото в България. Може и аз да съм бил привилегирован от тази гледна точка де, знам, че не всеки успява…
Завърших висшето си образование в Англия някъде 2008-2009 и тогава, знаеш, беше финансовата криза и беше много трудно да си намеря работа. Освен това вдигнаха цените на магистратурите и аз реших да се преместя на изток, за да направя магистратура. Винаги съм обичал Изтока и преди това бях живял в държава в югоизточна Азия три години, та донякъде бях запознат с обстановката. В далечния Изток завърших магистратура и започнах работа като асистент в университет, сега от три-четири години съм и на пълен работен ден.
Тази държава е доста прогресивна, няма проблеми с хомофобията, докато България… мисля, че от всичките шест държави където съм живял, в България хомофобията е била най-силно изразена. Бил съм свидетел не само на вербални, но и на физически атаки към ЛГБТИ+ хора. И потърпевш съм бил – спомням си как някъде в края на 90-те се връщахме с един приятел след рейв парти рано сутринта, тогава живеех в Лозенец. Та вървяхме от Хилтън нагоре към Лозенец и спира една кола, започват се едни атаки – знаеш ги хомофобските псувни, обиди и така нататък – без изобщо да сме направили нищо на никого, просто си вървяхме по улицата. А в Благоевград съм бил свидетел и на физически побой и когато се намесих и аз си го отнесох, и мен ме поступаха докато се опитвам да ги разтърва. Тази случка толкова ми се впи в мозъка, че след това като излизах и подскачах при най-малкото нещо – тези неща си оставят последствията.
Дори и през 2018 като се прибирах и пред Народния театър в София имаше някакви подмятания на тази тема, хората пак се държат по много хомофобски начин. Мислех си, че има някакъв напредък, все пак много неща се случиха – участвал съм и в Джемини, и в много събирания, протести, паради – и си мислех, че са либерализирали, че са отворили, хората в България, но напоследък като се прибирам мисля, че има връщане назад в тази посока, не напредък. Като гледаме какво става в Унгария и Полша, България май следва техния пример.
Според мен хората в България могат да се променят, но всичко е въпрос не само на индивидуална, но и на структурна промяна и ще трябва време и образование.
БГ: Сега в Азия, как реагират хората, когато кажеш, че си от България, какво те питат, затрудняват ли се с името ти?
АД: Повечето хора тук не знаят къде е България, не са чували за нея, ама то и в България повечето хора сигурно не знаят къде точно са тези азиатски държави и няма да могат да ги посочат на картата. Та тук не знаят, че си имаме собствен език или че ползваме кирилица. И като кажа откъде съм обикновено трябва да уточня, че е в Европа и тогава се ориентират. А името ми е трудно за произнасяне, доста хора мислят, че съм от Русия и аз ги поправям. За произношението и дума не става, трудно им е, но тук всички си имат прякори та и аз си имам и се представям с него, не ми пречи.
БГ: Разкажи ни за социалния си живот сега – имаш ли приятели, партньор, ходиш ли по културни, социални събития…
АД: Имам приятели, даже наскоро станах кръстник на едно местно дете, така че опитвам се да се интегрирам. Но и не съм сто процента сигурен, че ще оставам тук. С моята професия е лесно да се преместя ако реша. С партньора ми сме заедно вече 12 години, живяхме в три различни държави и се чувстваме доста добре тук, имаме си приятели, социален живот, и може и да останем. Държавата е доста прогресивна към ЛГБТИ+ хората, има много заведения и преди излизахме. Сега, може би заради възрастта, ставаме по-консервативни и предпочитаме спокойствието вкъщи – да си поканим приятели и да ни е тихо и спокойно, тъй като и двамата работим. Ходим на събития де, но като цяло предпочитаме да идем на кино, или на планина, а тук има и много хубави минерални извори наблизо, та вече май наблягаме на такива… здравословни дейности, като за възрастовата ни група (смеем се).
БГ: Как се чувстваш в държава, в която ЛГБТИ+ хората са по-добре приети, в която няма хомофобия?
АД: Тук не че изобщо няма хомофобия, но има други норми… Знаеш, че конфуционизмът е най-разпространената религия в четири-пет държави в региона, а един от принципите на Конфуций е семейството и връзката между мъж и жена, между най-големия син и бащата, както и между самите деца. Това са трите основни учения от гледна точка на семейна етика и тези връзки и отношения вече регулират как се движат нещата в семейството. Та от тази гледна точка, семейството е между мъж и жена и са много традиционни и затова повечето държави в Изтока не дават равни права – с малки изключения – на партньорите от един и същи пол. Но и те вече се научават как да съчетават традиционните норми и култура с влиянието от запад и западната юридическа система. Това се вижда в няколко държави вече.
Директна хомофобия няма, независимо, че нормативно се ограничават индивидуалните права на ЛГБТИ+ хората. Но както знаеш, културите тук са колективни, и общото благо се поставя на първо място – не индивидуалните права. Та както казах, има го западното влияние, приети са много закони, които де факто служат за защита на индивидуални права, но като цяло си има системи на медиация, на алтернативни форми на разрешаване на проблеми, които са повече в тон с това на колектива да му е добре и да има хармония – семейната и обществената хармония са едни от основните ценности на конфуционизма. Та някои държави от региона започват да приемат и западен-тип законодателство, а други остават по-традиционни. Ако погледнеш Южна Корея и Тайван, и донякъде Тайланд, в тях има повече западно влияние, и повече напредък по отношение на правата на ЛГБТИ+ хората; има го и културния аспект, но те не са непременно взаимоизключващи се.
Някои хора са по-традиционни и консервативни и имат против да ни се дават равни права, за да не се стига до търкания, да не се нарушава обществената хармония. Но това ти какъв си, с кого си, и какво правиш – повечето хора не ги интересува и не биха ти правили проблем, не биха те обиждали, такива неща няма.
БГ: Знам, че си ходиш в България често, но липсва ли ти нещо от там – хора, храна, начин на общуване?
АД: Прибирам се в България горе-долу по веднъж в годината, най-вече заради родителите си. Поддържам контакт и с роднини и приятели, макар че след толкова години в чужбина вече нямам много приятели там. Липсва ми… преди двадесетина години въздухът и водата в България бяха много чисти, но вече не са. Тази година стоях в София около един месец и въздухът беше толкова отвратителен, мръсен, постоянно е прашно, мръсно, а и мирише гадно. Водата също е доста замърсена. Това, за съжаление, е много трагично. Колкото до храната, кисело мляко вече има почти навсякъде, но преди 10-12 години като дойдох тук нямаше никакво. След това дойде едно от Япония, в едни такива малки бурканченца, примерно 120-200 гр., което беше с българската бактерия. Ама беше безбожно скъпо, нещо като осем-девет долара за това малко бурканче, и аз си купувах едно и си правех закваска и мое си кисело мляко. Сега вече има три-четири вида местно производство, пак с българската бактерия. Та хубавото кисело мляко определено ми липсваше. Друго… аз обичам да си пийвам ракийка и като си ходя в България си нося насам. Тук има български вина, но хубава ракийка не се намира.
БГ: Би ли се върнал в България? Последният ти коментар като че ли отговори на този въпрос, но все пак…
АД: Ами бих искал, защо да не искам – израснал съм там, нещата бяха много добре, поне от екологична гледна точка, поне в миналото… Но много неща трябва да се променят. Ние сме безсилни, донякъде, да променим нещо – трябва много хора да поискат промяна, но повечето нямат време или капацитет. Поединично нямаме нито една от силите, които могат да променят нещо, а те са три – финансова, военна или културна. Това са трите сили, чрез които можеш да промениш нещо. Ние сме обикновени хора, какво можем да променим? От културна гледна точка, може с познания, може да пишем нещо – ето и ти, и аз се развиваме в сфери, в които можем евентуално със словото, или с образование, или с култура да направим нещо, но тези стъпки са това, което се нарича soft power („мека сила“ – бел. ред.) и става трудно, бавно… Без образование няма как да стане това. В България трябва да се направи структурна промяна, да се образоват хората и тогава ще могат да правят информиран избор когато гласуват. И тогава, когато повечето хора осъзнават за какво гласуват и защо, и какви са им приоритетите, ще знаят кой искат да ги представлява. Иначе няма как да имаме ефективна демокрация. Та така – докато не се случат реформи поне в образователната система, не виждам за какво да се връщам в България.
Между другото, преди четири или пет години подавах документи в университет в България, защото мислех да се прибера, че както ти казах, родителите ми остаряват, баща ми вече е доста болен, та исках да съм по-близо, за да помагам. И търсех вариант и подадох документи за работа в университет в България и ми казаха, че те са малка катедра, че съм прекалено квалифициран и така нататък, което ми се стори повече като извинение, отколкото като сериозен отговор, особено предвид, че дойде три месеца след като подадох документите. Та явно дори и аз да искам да дойда и да помогна за образованието на хората, мен не ме искат. Направих усилие, ама не стана, та засега съм се отказал, пък след време може пак да пробвам.
БГ: А ако все пак решиш да се върнеш, ще вземеш ли приятеля си в България?
АД: Хубав въпрос… Ако е за кратко – не; ако е за по-постоянно, сигурно да. Но ще трябва да изберем място, което не би било толкова агресивно срещу една гей двойка. Приятелят ми е азиатец и бихме си имали проблеми не само с хомофобията, а и на друго ниво – като знаем в България хората как дискриминират бежанците, например, особено ако са по-тъмни. То този въпрос изникна още през 2009, когато напускахме Англия и се чудехме накъде да тръгнем. Та тогава България също беше вариант, но се отказахме точно поради тази причина.
Между другото, затова се отказахме и от други държави. Знаеш, че преди това живеех и в една друга европейска държава, в която също има много дискриминация – не срещу ЛГБТИ+ хора, а срещу хора, които са от други раси и от други държави и затова се отказахме. А в България, да – хем хомофобия, хем расизъм. Та не бих се върнал с партньор в България, предвид, че няма да имаме никакви права и ще трябва постоянно да се притесняваме от обиди или насилие. Ако наистина се наложи да се върна за постоянно в България, се надявам до тогава нещата поне малко да са се променили и да имаме правната рамка, чрез която ако някой по някакъв начин агресира вербално или физически, да бъдем защитени. Поне това трябва да го има преди да тръгна да се прибирам с партньора си в България – без това, ако се връщам ще бъде само за кратко. Ние сме идвали два пъти заедно в България и на него много му хареса де – бирата, храната, евтиния алкохол… в сравнение с тук, в България цените са доста по-ниски. Та в това отношение много му хареса и каза, че няма нищо против да живее там. Аз му казах, че да дойде за два-три дни не е същото като да живее там. А дори и тогава, един път излизахме с един приятел и мисля, че и тогава се случи нещо… някой направи някакъв неприятен коментар… То си е системно и постоянно и покварява целия ти живот, създава ти травми, които после си носиш цял живот. Но това го виждаме и в други държави като нашата – знаеш какво стана в Грузия тези дни (говори за отменянето на Тбилиси Прайд след заплахи за насилие от страна на консервативни групи и смъртта на телевизионен оператор – двете се случиха между началото и средата на юли 2021 г. – бел. ред.). Това са все държави, които имат по някакъв начин връзка с Русия, а от там тръгват цялата хомофобия и цялата реторика срещу ЛГБТИ+ общността. Докато не се скъсат тези връзки и влияния, няма да има много напредък.
