Цецо е на 25 г., живее и работи в Англия. Разговарях с него на 2 август. Редакция: Марина Симеонова.
Б: Разкажи ни малко за Англия – кога замина, по какви причини?
Ц: Заминах заради по-доброто качество на живот в различни аспекти.
Първият беше финансовият – в България ми беше трудно да се издържам и да водя нормален живот. Работех като учител по английски в една от добрите школи в Пловдив – на четиричасов работен ден и вземах 500 лв. на месец, а наемът ми беше 700 лв.. Макар и да бях студент, все пак трябваше да се издържам. Нашите ми помагаха, но знаеш как е, чувстваш се в тежест. Това беше причината да започна работа, но парите не стигаха, а и да учиш и работиш едновременно не е лесно – някои хора се справят, но на мен ми беше трудно тогава.
Скоро след това изпаднах в едно състояние на депресия – по цял ден работех, без да изкарвам достатъчно, прибирах се вкъщи изтощен. Започнах да се обръщам към алкохола и подобни неща, за да се чувствам по-добре. Наред с това, аз имам атипично биполярно разстройство, което явно се отключи в този момент – хем от средата и стреса, хем съм генетично предразположен… а и като не говорех за емоциите си, а ги бутилирах, се стигна до един такъв момент, в който просто „изпуших“.
Потърсих помощ, изписаха ми медикаменти – до ден днешен взимам лекарства, за да балансирам емоциите си – но това ме накара и да се вгледам в себе си. Започнах да ходя на психотерапия, защото когато имаш такъв вид проблеми, не можеш да разчиташ единствено на лекарствата да „оправят“ нещата. Работата с психотерапевт е също толкова важна и необходима.
Психическите проблеми се зараждат, когато имаш някакви неразрешени вътрешни конфликти, и аз вярвам, че ако работиш по тях, другото ще се разреши и животът ти като цяло ще стане по-добър. Започнах да инвестирам в това, работех с психотерапевт, разказвах й… както и сега на тебе, между другото, защото интервюто може да е един вид терапия, особено когато е искрено и споделяш това, което мислиш. Та се радвам, че ти в момента извършваш този „терапевтичен“ процес за ЛГБТИ+ хора. Според мен трябва да се говори за проблемите, за да могат те да бъдат разрешени.
Общо взето, по този начин започнах да търся смисъл за себе си – и реших да го търся в Англия. Учех английска филология, и, както ти казах, бях преподавател по английски; подготвяхме много деца, които заминаваха за Англия и други европейски страни. Един ден си казах, „аз подготвям деца, хора, които искат да реализират себе си, а не искам ли и аз да постигна същото, да развия потенциала си и да не мизерувам…?“
Намерих си работа тук, в една популярна компания за залагания, и вече почти три години съм сътрудник обслужване на клиенти с английски и български език. Сам дойдох тук – с едно куфарче и с двеста паунда. И започнах да си търся приятели, трябваше да свиквам със средата… Аз съм òправен човек, де, където и да ме пуснеш, ще се оправя.
Относно сексуалността, в България не бях признал пред себе си, че съм гей. Средата, в която бях, не ми позволяваше да се отпусна. Когато дойдох в Англия, бях самичък – нямаше ги нашите, нямаше ги старите приятели, пред които не можех да бъда изцяло себе си – и започнах да си задавам въпроси. На рождения ми ден през 2018 година, през Grindr (приложение за запознанства с хора от ЛГБТИ+ общността – бел. ред.) се запознах с мъж около моята възраст. За първи път всъщност бях с мъж, в повече от „приятелска“ атмосфера. Виж какво нещо е животът, точно на рождения си ден го осъзнах това нещо…
Б: „Роди“ се и като гей… (смеем се)
Ц: Да, като второ раждане. Аз винаги съм си го носил в себе си, но тогава го осъзнах, така да се каже. Няколко месеца по-късно, през зимата, се влюбих в един англичанин и си казах, че е редно нашите да знаят.
Прибрах се в България, събрахме се с родителите ми и брат ми (той е малко по-малък от мен) в един ресторант, и им казах, „мамо, татко, трябва да ви кажа нещо… аз съм гей.“ Майка ми просто каза „аз знам“. (смее се) Баща ми реагира много положително, каза „ние сме с тебе“…нито се обиди, нито се ядоса – прие го. Само брат ми каза „Цецо, къде е скритата камера?“ Мислеше си, че си правя бъзик.
Веднага ми олекна, че вече знаят за мен. За съжаление обаче, нямаше как да се избегнат последвалите притеснения – а именно това, че останалата част от семейството ни ще ги осъждат, ако разберат. Майка ми, например, много се гордее с мен, с моите постъпки… ние сме от малко село и хората казват „браво, синът ти е в чужбина, реализира се, умно момче…“. И тя се притеснява, че ако разберат за моята сексуалност, ще си кажат „ей, всичко отиде по дяволите, той е гей“.
Разбираш ли, някак си това може да разруши всичко постигнато до този момент. И тя ми казва „много те обичам, радвам се за твоите успехи, но не казвай, защото тук в селото…“ Един вид цялата ти личност е помрачена, защото не се вписваш в обществените виждания.
Б: Все пак, реакцията на родителите ти е била много хубава, в сравнение с други хора…
Ц: Ами да, ние сме от малко село, наистина ги има тези убеждения, но ето че нашите са модерни хора, не са тесногръди, проявяват разбиране.
Преди две години се запознах със сегашния си партньор, той се казва Кортни, на 29 г. е, англичанин. Преди началото на пандемията решихме да посетим България. Направихме една хубава семейна обиколка на разни градове – аз, майка ми, баща ми и Кортни. Нямахме никакви проблеми, забавлявахме се. Майка ми ни виждаше като свои „деца“ – беше си хванала Кортни под ръка и вече казваше „вие сте моите двама сина“. (смеем се) Много се радвам, че успяхме да осъществим това пътуване преди първия локдаун, беше много приятно изживяване.
Б: Как се чувстваш в социален аспект в Англия – имаш ли компания, социален живот?
Ц: Моят приятел е много активен в ЛГБТИ+ общността тук, в нашето градче – участва в прайда и даже тази година го откри с танц, той много обича да танцува. Та той ме отвори за прайда – аз в България се страхувах да ходя поради напрежението.
Тази година гледах София Прайд онлайн и много ми хареса, и като организация, и като настроение… личи си, че нещата вървят в някаква по-добра посока.
Кортни ме отвори за тези събития и ми показа, че не е страшно. Ходих веднъж тук и беше много приятно, хората танцуваха, пееха, свиреха, много от тях не бяха част ЛГБТИ+ общността; но всички бяха усмихнати и имаха нарисувани дъгички на лицата.
Имаше ЛГБТИ+ полицаи, лекари … тук няма проблем да си на държавна служба или медицински работник и да си открито гей. В България ако знаят, че някой полицай е гей, сещаш се какво става. Разбира се, навсякъде има предубеждения, но Англия вече е много по-отворена за тези неща.
Знаеш, че в Англия има ЛГБТИ+ движение и протести от много години, и хората се борят за правата си – с прайдове, с протести – и са си извоювали в крайна сметка да бъдат приети. Узаконяват гей браковете през 2014-а година и това е доказателство, че държавата е дораснала за тези въпроси и работи по тях.
Надявам се и в България да се случи това, и там да се достигне до този манталитет, но нашата култура е доста различна. За щастие, има много хора, като мен и теб, които живеят или са живели в чужбина и са разширили мирогледа си, не виждат вече нещата чрез закостенели стереотипи.
Лека-полека събирам сили някой ден, като си ида в България, да заявя кой съм – пред всички – и може би именно това интервю ще е първата стъпка… надявам се, майка ми ще го прочете, някакви приятели ще го видят… Аз за първи път говоря за сексуалността си, за възгледите си по тези въпроси… никой не ме е питал преди това.
Майка ми понякога ми казва „за какво хората да знаят за твоята сексуалност?“ Ами за мен пък е важно да знаят. Защото моята сексуалност е по-различна от общоприетата и не искам да лъжа, не искам да ставам лъжец. А точно така се чувствам. Защото всеки път, когато роднини ме питат: „Цецо, имаш ли си приятелка в Англия?“ , аз започвам да увъртам: „ами, сложно е…“, минавам на смях, измествам темата – „ами вие как сте?“. Не съм искрен и откровен… Само веднъж казах на една своя братовчедка, „аз съм гей, живея с мъж“ и нямаше проблем.
Хората разбират, но страхът си е в нас, ние си го предаваме. Страхът е като един коронавирус и трябва да се ваксинираме не с две дози, а с десет. (смее се) За да се почувстваме по-добре, като имунизирани, и да не страдаме от това нещо. И ако мога да изкореня този страх от себе си, да бъда себе си, ще се чувствам като победител – и да умра утре, ще се кефя, че съм преминал това нещо. Защото тази стигма – че хората ще кажат, че да съм гей означава, че не струвам нищо, че съм нищожество, че сексуалността ми ме определя – ме кара да бъда тихичък. Нали знаеш тази приказка, че покорна глава сабя не я сече. Трябва да се посече по-скоро главата на страха, така да се каже…
Не мисля, че можеш да си близък с хората, ако криеш такава важна и съкровена част от себе си. Затова аз не мога да кажа, че имам много близки приятели – ако трябва да крия от тях, че си имам приятел, ако скрия това, значи не искам да съм близък с тях и им нямам доверие. Трябва да си откровен, за да може и другият човек да го разбере това нещо и да го усети.
Наскоро, ей сега, през Прайд месец, научих, че директорът на Американската Психиатрична Асоциация е открит гей. Бях много учуден. Аз нали имам диагноза, ходил съм на терапия, и си казах „щом този човек е комфортен публично да каже, че гей…“. При положение, че до 1970-а хомосексуалността се е смятала за психична болест, а сега директорът на психиатричната асоциация е гей, и си казах „колко е нормално да си себе си, гей или не“. И това беше моментът, в който си казах, че не съм ненормален, не съм луд. Твърде много хора са принудени да мислят, че нещо не е наред с тях, щом харесват хора от своя пол.
Б: Липсва ли ти България или нещо, някой в България?
Ц: Постоянно съм свързан с България, тъй като заедно с още двама приятели, Алекс и Борис, основахме компания, казва се Stray Sheep, с която целим да помагаме, чрез достъпност, на глухите хора, борим се за справедливост, за равни човешки права за хората с различни възможности. През останалото време ми липсва да виждам приятелите си и семейството си на живо – на камера не е същото. Но успях да се прибера това лято и много се забавлявахме.
Б: Колко често си ходеше преди коронавируса?
Ц: Обикновено два пъти в годината за по две седмици.
Б: Би ли се върнал в България?
Ц: Мислил съм го… Обсъждал съм го с бизнес партньорите си, но по-скоро не искам, вече съм се установил тук, имам някаква сигурност, имам общност, харесва ми Англия. Може някой ден да се върна, но на този етап – не бих могъл да кажа.
Б: А би ли се върнал с Кортни?
Ц: Да, задължително, без него няма да се върна. Но идеята е, ако се омъжим, бракът ни да бъде признат и в България.
Б: Но той засега не се признава…
Ц: Ами тогава няма да се върна. За какво да ходя някъде, където не искат да ни признаят? Но нали за това се борим – да се признае един ден поне това. Виждам, че моите приятели от ЛГБТИ+ общността се борят това да се случи – прайдове, протести…
Търсим вариант политическите партии да разпознаят този проблем, ето, сега наскоро имаше избори и пак ще има… Гласуваме, това-онова, обаче те се притесняват да сложат проблемите на ЛГБТИ+ хората в програмите си. Притесняват се, че хората няма да гласуват за тях, но с този манталитет няма как да стане промяната.
То изобщо няма политика за ЛГБТИ+ хората – ето на прайда в Бургас, като видях, че горят гей знамето… В Англия, ако направиш нещо подобно, ще те арестуват на момента.
Според мен първата стъпка е това – държавата да разпознае своите ЛГБТИ+ граждани, да ги види като съществуващи. Защото сексуалността като такава не е причина някой да ни сочи с пръст и да казва „ей тия там са гей и са различни“ – не, ние искаме да покажем, че обичаме своите партньори и няма причина да не ни приемат – дали сме двама мъже, две жени… не би трябвало да има значение. Искаме тези зле-настроени хора да разберат, че това са взаимоотношения, които съществуват и не са срамни – това е просто любов, в крайна сметка.
Б: Аз нямам други въпроси. Ти искаш ли да кажеш нещо друго?
Ц: Ами искам да ти благодаря, че си намерил време да събираш този пъзел, показвайки, че ние мислим по един и същи начин, чувстваме се по един и същи начин, и заедно можем да променим възгледите на хората. Дано хората да прочетат тези текстове, да видят, че и ние сме човешки същества, имаме същите проблеми… и просто искаме да бъдем разбрани.
Благодаря ти за тази поредица и затова, че ме интервюира.