Една от вечните битки в главите ни е тази с предразсъдъците. Не вярвам, че има човек без предразсъдъци и не вярвам, че е човешко да нямаш предразсъдъци. Всичко опира до това дали ги разпознаваме в поведението си и дали и доколко работим над тях, така че да не ги оставяме да замъгляват реалността ни.
Ще ви разкажа за едно силно религиозно семейство, което ме накара да осъзная как понякога бидейки несправедливо рамкирани заради сексуалността си, забравяме че хората са различни и не винаги и не всички ни поставят в рамки.
Малко предистория: през 2010 г. останах без работа и без квартира и вместо да се сблъскам с цялото това изнервено обикаляне из София, реших хитро да избягам на тримесечен проект към Европейска доброволческа служба(EVS). Проектът беше за работа с хора с увреждания в дневен център в град Яши (Iasi) в Румъния и там заживях при възрастна румънска хетеросексуална двойка учители – Михай и Елена.
Всичко започна много добре до момента, в който една сутрин те не ми разказаха, че са силно религиозни и принадлежат към т.нар. Църква на адвентистите от седмия ден, по нашенски известна и като Съботянска църква. Изпаднах във вцепенение и ужас. Аз вече им бях споделял за себе си, за сексуалността си и прочее (по това време тъкмо се учех да бъда по-отворен). Не знаех нищо за църквата им, но подозирах, че едва ли са големи фенове на ЛГБТИ+ хората. Въпреки че и Михай, и Елена бяха много дипломатични и възпитани (говореха английски много добре), винаги усмихнати и не бяха проявили никакво негативно отношение към мен, в главата ми започна да се заражда страх от неодобрение и това започна да ми въздейства по неприятен начин. Как щях да живея три месеца при семейство, което кой знае колко е увлечено в тяхната църква, която в България спокойно си минава за секта? Сигурно всички усмивки и любезност са плод на лицемерие и със сигурност не ме харесват, защо иначе ще ми разказват колко важна е религията за тях?
Обзе ме истински страх и около една седмица ги избягвах и си заключвах стаята нощем, защото се чувствах постоянно на тръни в къщата. Страхът ми от тях беше подхранван и от ситуацията, в която се намирах – бях в друга държава, квартирата при Михай и Елена ми беше осигурена от организацията-домакин и разчитах само на джобни финанси от програмата, по която бях заминал. В главата ми беше думата „секта“ и си представях всички тези истории, които вестниците в България бълваха през 1990те относно неконтролираното зараждане на религиозни групи. Още повече, че като ЛГБТИ+ човек бях наясно, че религиите изобщо не са пръв приятел на общността ни.
Мина една седмица, в която аз избягвах Михай и Елена преди и след работа. В една неделя (вече нямаше накъде), слязох в кухнята да си направя чай и ги видях на масата – бяха сервирали три чинийки с паска (румънски козунак с крем) и ме чакаха за закуска с някакъв стреснат поглед в очите. Аз (още по-стреснат) седнах при тях и несигурно започнахме да си говорим. Те ми споделиха, че са забелязали напрежение в мен, но понеже продължило повече от седмица, започнали да се притесняват и искат да го обсъдим. Аз реших да им кажа истината – че съм се напрегнал защото съм споделил, че съм гей и се притеснявам да не би да са против мен. Тогава чух следното от Дядо Михай: „На нас църквата ни не одобрява хора като теб, но ние с бабата сме умни, ние ползваме църквата, за да ни крепи вярата, а вярата ни няма нищо против никого. Добре дошъл си при нас.“
Никога не съм изпитвал такъв срам и такова облекчение, смесени с удивление. Сякаш за първи път усетих религиозното в религиозните хора, а именно, добротата им и способността им да въздействат с духовността си. Почувствах, че се свързвам с тях през желанието им да ме приемат, да ми простят, че ги бях поставил в рамка и да ме пуснат в къщата си с отворено сърце. Ако тези хора не се бяха престрашили да протегнат ръка към мен и да ме успокоят с разбиране и човещина (въпреки, че бяха жертва на предразсъдъците ми), сигурно през целите три месеца щях да си мисля, че не ме харесват заради религията си.
Извиних се искрено и им благодарих от сърце. По-късно си спомних си как в България всички християнски църкви, различни от официалната, ги наричаме „секти“ и се страхуваме от тях. И как си бях занесъл българските предразсъдъци и ги бях приложил спрямо едно мило и интелигентно семейство някъде в Румъния. И как всъщност някой може да е силно религиозен и да спазва канони и правила и в същото време да прави изключения от правилата и да е окей с това. Разбрах също, че никога не трябва да забравяме, че всеки човек е различен и макар понякога да ни писва от хора с еднакви убеждения, винаги трябва да подхождаме без предразсъдъци към всеки следващ.
Тези три месеца доброволчество в центъра за хора с увреждания и съжителството ми с Михай и Елена накрая се оказаха едно от най-добрите неща, които съм правил за себе си. С тях станахме много близки и докато живеех там си говорехме всеки ден и по много. Дори ме заведоха на няколко църковни служби. За съжаление, Михай почина през 2012 г., а Елена малко след него. Винаги ще ги помня като хората, които нарочих за фанатици в началото, а в последствие станахме добри приятели. С добронамереността си, двамата бяха един добър „wake up call“. Бяха урок за мен.
Години по-късно вече имам едно наум. Аз все още не се определям като религиозен, но вече не се притеснявам като ЛГБТИ+ човек да общувам с религиозни хора и групи, защото там някъде може да открия още един мил и любопитен Дядо Михай или една усмихната белокоса Елена. Никога не знаем кой всъщност стои под дрехите на предразсъдъците, в които понякога обличаме хората.
Тази история ми беше изпратен по имейл от А. Ако и вие искате да разкажете история свързана с вашата ЛГБТИ+ идентичност и религията, църквата, вярата, или духовността, може да видите поканата за участие или просто да изпратите имейл до [email protected].