Родителите ми са ме кръстили като бебе и “официално” се определям като православен християнин, но на практика, по-скоро не съм. Тук ще разкажа две истории за това как християнството игра роля в първите два случая, в които разкрих пред други хора, че съм гей (започвайки от втория).
Сестра ми
Роден съм в края на 1970те години и израснах в малък в северна България, в типично провинциално семейство. Религията беше забранена (или силно ограничена, не знам) от държавата и никой в моето разширено семейство не беше вярващ. Спазвахме традициите, които всички други хора наоколо спазваха, но никой не се молеше, не проповядваше и не говореше за ад и рай. С края на комунизма през 1990те, обаче, вече имаше информация, книги, разговори и т.н. за религията и по-точно, християнството. И в нашето семейство, сестра ми някак изведнъж стана вярваща православна християнка.
Та първо малко за нея. Тя, ще я наричам Д., е с три години по-голяма от мен и като деца си бяхме много близки. Карахме се понякога, но през повечето време се обичахме, подкрепяхме, приказвахме си по цяла нощ, водеше ме при приятелките си… Дори като тийнейджъри излизахме заедно и имахме общи приятели. Тя винаги ме защитаваше и ми викаше „моя гениален брат“; аз ѝ виках „моята мъдра сестра“. Изобщо, само хубави спомени имам.
Та като беше на 16-17 години, Д. започна да чете Библията, да си говори с приятели за Бог, вярата, и духовността и от време на време да ходи на църква. Като завърши гимназията, записа да учи Богословие в СУ. Абе беше сериозно религиозна, но не досадна; освен това, ходеше по купони, пиеше, пушеше и т.н., като всички студенти.
Засякохме се две или три години в университета и една година и двамата живеехме в Студентски град – аз в блок 42Б, а тя на няколко минути от там, в 50 или 51, където живееха богословите и философите. Вече не прекарвахме толкова много време заедно и не си говорехме постоянно, както когато бяхме деца, но продължавахме да сме си близки. Та когато потвърдих за себе си, че съм гей не само на теория, ами и на практика, реших, че трябва да кажа на най-близките си приятели, включително на нея. И така, една вечер отидох до стаята й, там имаше някакъв купон, но аз й казах нещо драматично, от сорта на „искам да говоря с теб за нещо“ или „може ли да идем някъде да си говорим?“ и тя излезе.
Отидохме в най-близкия бар и си взехме нещо за пиене. И аз „амиии, Д., аз съм гей“. И тя почти веднага каза нещо от сорта на „Ами, както знаеш, според Библията това е грях. Но ти си ми брат и аз много си те обичам.“ Тази реплика сега звучи малко клиширано, но тогава беше възможно най-хубавото нещо, което можех да чуя от нея. Всичките ми притеснения се изпариха аз бях супер щастлив от тази реакция. Това беше вторият ми каминг аут.
Няколко години по-късно, Д. реши да отдаде живота си на Господ и да живее като монахиня. Без да влизам в подробности, не е монахиня, но в момента живее като такава, с други хора, в една самоделна къщичка до реката до едно село в южна България. Там си гледат животни, четат Библията, превеждат текстове от църковнославянски и руски на български за … всъщност нямам идея за какво, и си говорят за Бог, духовност и разни такива неща.
И откакто заживя по този начин точно малко след като завърши университета, явно моята сексуална ориентация я гложди и понякога я обсъжда с други хора. Два-три пъти ми е казвала, че си е говорила за това с отец еди кой си, или с „дядо“ еди кой си, защото „нали знаеш, според Светото Писание това е грях“. Но те ѝ казали, че това не е най-решаващото нещо за това дали и как Бог ще ме съди някой ден. Че е много по-важно човек да е добър, щедър, търпелив… „А ти си точно такъв – винаги си спокоен, мил, не се караш с хората… изобщо, си добър човек. Това е най-важното, а не с кого си лягаш.“
Ние вече живеехме напълно различни животи и аз не знаех, че тя чак толкова се притеснява „за душата ми“. Но и тези думи, като онези при каминг аута, ми стопляха душата. В контекста, в който тя живее и от който говори, това е голяма работа. Особено пък щом някой отец или „дядо“ го е казал!
Сега се виждаме рядко – веднъж на година или две за по няколко часа. И си имаме според мен едно такова неизказано споразумение – аз знам, че тя не одобрява моя начин на живот и затова тя не повдига темата. И тя знае, че аз не одобрявам нейния начин на живот и затова аз не повдигам темата. Тоест имаме си неписано правило – знаем какво мислим по въпроса, никой няма да убеди другия да се промени, и затова нека не говорим за тези неща и да не се разстройваме. И ни е добре така.
***
Ники, жасминовият чай и „Свещеникът“
(Тази история се случи две-три седмици преди каминг аута от предишната история.)
Както споменах по-горе, в края на 90те живях една-две години в общежитията в Студентски град, в бл. 42Б. Блокът беше популярен, защото си имаше барче, в което имаше билярдна маса, редовно се играеха карти, и от време на време прожектираха филми на екран. Историята ми, обаче, е за покойния вече поет Николай Атанасов (за мен – Ники), който работеше като барман в барчето, и си бяхме приятели докато живеехме там.
През деветдесетте, когато нямаше интернет, приложения, и социални медии, и България беше още по-консервативна от сега, гей хората трябваше да разчитаме на по-тънки начини да се „надушим“. Гейдарът си е винаги с нас, но може и да ни подведе. Затова трябваше да търсим и други „белези“ във външния вид и поведението на човек преди да предположим, че е гей. Та така аз бях заподозрял, че Ники е гей, понеже в барчето постоянно пускаше албума Ray of Light на Мадона, носеше обеца на дясното ухо, пързаляше се по пода (игривост, която хетеро мъжете нямаха), говореше маалко провлаачено и напеевно, и около него често се въртеше един К.
Аз все повече осъзнавах и приемах това, че съм гей и исках да споделя с някого и да се запозная с други гей хора. Вече бях почти сигурен, че Ники е гей, но трябваше да съм сигурен. И така една неделя следобед го бях поканил в моята стая да пием жасминов чай (за него имаше някаква сантиментална стойност, а аз просто харесвам миризмата на жасмин; но пък хетеро мъжете казват ли изобщо думата „жасмин“?).
Говорехме си за това-онова и по едно време нещо разговорът ни зави накъм религия, християнство. И Ники каза нещо от сорта на „Аз не мога да приема една религия, която отхвърля една огромна част от мен, от моята същност.“ Напрежението се покачваше, вече ми ставаше съвсем ясно за какво говори, но трябваше да се каже.
Спомних си, че на следващия ден в Одеон даваха филма The Priest (“Свещеникът”). Разказва се за млад свещеник в католическа църква в Ирландия, който се бори с привличането си към мъже и по-точно към Робърт Карлайл като секси млад отворен и горд гей. Висшестоящите на свещеника научават за това и искат да го изгонят, обаче той разпалено се защитава пред тях като казва, че Бог е милостив, за всеки има място в царството небесно, и разни такива. И остава в църквата.
Разказах аз това на Ники и му предложих да идем утре да гледаме филма. Казах нещо от сорта на „та така, и според мен, в християнството има място за всеки и това, че човек е например гей не значи, че трябва да бъде отхвърлян. Абе много готин филм!“ Той ме погледна, ухили се и каза „ох толкова ли ми личи? Кое ме издаде, обицата ли?“ (Когато мъж носеше обеца на дясното ухо, това можеше да значи, че е гей). Аз измънках „емииии“ и той добави „Или краставите магарета се надушват през девет баира“? На мен не ми хареса сравнението с крастави магарета, но си беше съвсем точно и потвърдих. Вече всичко беше ясно на всички и така първият ми каминг аут мина чудесно.
Няколко дни по-късно, Ники ме покани на купон в неговата стая, който беше много „микс“. И така, на практика, започна моят гей живот – на този купон се запознах се с други гей мъже, започнах да излизам в барове и дискотеки, да си хващам гаджета, и т.н.
С други думи, тази кратка дискусия за християнството докато си пиехме жасминов чай в неделя следобед с Ники Атанасов в Студентски град има някакво място в живота ми и е оказала някакво влияние върху това кой съм и как се чувствам. Определено хубав спомен.
Ако и вие искате да разкажете история свързана с вашата ЛГБТИ+ идентичност и религията, църквата, вярата, или духовността, може да видите поканата за участие или просто да изпратите имейл до [email protected].